Джулия

— Не се смятам вече омъжена за теб — каза тя в слушалката. — Ти ме плашиш. Ти си груб. Не мога да мисля за теб, без да виждам Кейт. Следователно, не мога да те гледам, нито да живея с теб, нито да бъда омъжена за теб. Моля те, остави ме на мира. Искам да бъда спокойна, Магнус.

— Само това липсваше — го чу да казва. — Ти си разстроена… откакто трябваше да погледнеш в лицето някои факти…

— Ако те видя да обикаляш наоколо около къщата ми — изкрещя тя, — в градината или на друго място, ще извикам полиция! — И затвори.

Остана наведена над телефона, очаквайки той да се обади отново, за да я заплашва, да я притеснява, да я лъже.

След като измина една минута, без да иззвъни телефонът, си помисли: „Откъснал е жицата“.

Но няколко секунди след това той звънеше отново.

— Джулия, Магнус е. Не затваряй. Бях толкова ядосан, че не можах да ти се обадя веднага. Искам да се върнеш тук, Джулия. Искам да бъдеш с мен. Боя се за теб. Ти си застрашена съвсем сама там.

Джулия неволно се вцепени.

— Защо да съм в опасност, Магнус?

— Защото си сама. Защото имаш нужда от помощ.

— Напротив, Магнус — каза тя. — За пръв път от два месеца се чувствам на сигурно място. Лили ми обеща да не ти се обажда, но след като го е направила, единствената опасност, която мога да си представя, идва от теб. Вероятно ще се преместя отново. Знам, че миналата нощ ти беше тук. Дебнеше ме. Когато имаме да си кажем нещо, ще те поканя в къщата си. Отсега нататък не се опитвай да ме видиш. В противен случай рискуваш да имаш твърде големи неприятности.

Представи си реакцията му при тези думи: свити юмруци, зачервено лице, стиснати устни.

— Върви на майната си — каза той и в тази ругатня сякаш се чувстваше тежестта на техните десет години съвместен живот. Тя не отговори. Миг по-късно Магнус затвори. Имаше усещането, че битката беше започнала — основният резултат от техния дългогодишен брачен живот може би се състоеше в това, че заплахите и обидите вече не бяха прикривани от любезности. Познаваха се твърде добре, за да бъдат любезни един към друг.

Двадесет минути по-късно чу за пръв път иззвъняването на звънеца на външната врата и подскочи така силно, че обърна чантата си и съдържанието й се изсипа на земята. След като се обади по телефона, Магнус е имал достатъчно време да дойде от Хемпстед, за да я накара насила да се върне в „тяхното“ жилище или отново да отиде в болницата. Без съмнение Магнус бе способен да я задържи на болнично легло, натъпкана с лекарства: той лесно би намерил някой легален начин, за да я направи своя затворничка. Трябваше да се замисли за тази опасност и докато прибираше нещата си в чантата, Джулия взе решение да се бори срещу него — с физическа сила дори, — но не и да го последва доброволно.

Скрита зад един голям кафяв фотьойл, тя се осмели да надникне през френския прозорец, който гледаше към входното стълбище. Видя само някаква сгушена, размазана сянка. После посетителят отстъпи една крачка и тя успя да го види. Беше Марк Бъркли. Джулия се изправи със скок и се втурна към вратата. Отвори я бързо, точно в момента, в който Марк, слизайки по стълбите, извърнат към входната врата, беше отстъпил към тротоара.

— Скъпи Марк! — каза тя. — Каква чудесна изненада. Помислих, че е Магнус. Влезте.

Изправен под слънчевите лъчи, Марк я гледаше усмихнат. Той беше наистина невероятно красив. Дънките и платнената му риза бяха толкова избелели от пране, че не би се учудила, ако се окажеха същите, с които го видя при запознанството им.

— Неприятно ли ви е, че знам тайните ви? — попита той. — Лили ми се обади снощи. Тя е изпълнена с възхищение от вас, аз също, трябва да призная. Каква хубава къща! Тя наистина е великолепна.

— Лили никога не е могла да си държи езика зад зъбите, но във вашия случай, това не ми е неприятно.

Джулия задържа вратата отворена. Когато Марк мина покрай нея, за да влезне, тя изпита силното усещане, че той ще я прегърне и се отдръпна едва забележимо. Марк сложи ръка на рамото и — тя беше много топла.

— Обадила се е и на Магнус, нали? Тогава той знае къде сте?

Джулия кимна.

— Той ми позвъни по-миналата вечер. Беше много разгневен и ме обвини, че ви крия.

— Той е наистина невъзможен — шокирана, каза Джулия, преди още да размисли, че такова подозрение беше съвсем типично за Магнус. — О, Марк, наистина съжалявам. Не искам той да ви досажда. Елате да седнете. Мога ли да ви предложа нещо? Не, всъщност не мога. Няма нищо в къщата, тъкмо, щях да ходя на покупки. О, толкова съм доволна да ви видя — вие сте като глътка свеж въздух.

— Защо поддържате температура като в ковьоз? Тук е по-топло отколкото навън. — Марк се отпусна на дивана. — Знаете ли, Джулия, пред мен е излишно да се извинявате заради Магнус — познавам го от по-отдавна, отколкото вие. Всъщност винаги съм си задавал въпроса защо останахте с него през всичките тези години. Мисля, че сега имам право да попитам?