Единствена любов

— Майната ти! — с едно рязко движение на главата тя го удари право в онова, което минаваше за нос. И той започна да вие. За съжаление не успя да му нанесе друг такъв чист удар, докато се бореха за надмощие и се търкаляха наоколо с преплетени крака, а отвратителният му член не спираше да се притиска в нея. Той успя да хване едната от китките й, но тя запази поне другата свободна. И когато дойде моментът, успя да вмъкне ръка помежду им, да сграбчи топките му и да ги усуче с такава сила, че ако не бяха панталоните му, сигурно щеше да ги откъсне.

Леш изкрещя някаква ругатня и замръзна неподвижно, с което доказа, че в някои отношения може и да беше полубог, но си оставаше обикновен смъртен, когато опреше до семейните бижута.

Сега Хекс контролираше положението на земята, така че го тръшна по гръб и го възседна.

— Пипнах те — тросна му се тя.

Докато го държеше притиснат към земята, яростта я завладя. и вместо направо да го прониже, тя го стисна за шията и спря притока на въздух в гърлото му.

— Не можеш да си играеш игрички с онова, което ми принадлежи.

По уродливо грозното лице на Леш се изписа ярост и въпреки здравата й хватка върху ларинкса му, някак успя да произнесе:

— С него вече добре са си поиграли. Или може би не ти е споменавал за човека, който.

Хекс удари кучия син с юмрук толкова силно, че отнесе част от зъбите му.

— Дори не смей да споменаваш за това.

— Ще говоря каквото си искам, сладурче — отвърна Леш и изведнъж й се изплъзна, превръщайки се във въздух... но не задълго.

Само миг по-късно я сграбчи в гръб и я дръпна силно към себе си. В последвалата секунда на затишие тя зърна хората, стенещи на асфалта, а после Леш я завъртя с лице към братята, за да я използва като жив щит.

Тя изобщо не си губи времето да проверява позициите им зад мерцедеса или броя на оръжията, насочени към нея и Леш. Интересуваше я единствено Джон.

И благодари на Бога, Скрайб Върджин... или който там я беше дарил с милостта си, защото той седеше на земята и се олюляваше от светлинната гадост, която задникът беше запратил към него.

Но поне беше жив.

Тя вероятно нямаше да оцелее, но Джон. Той щеше да живее. Стига тя да успееше да разкара Леш и себе си оттук.

— Вземи ме — просъска тя на мръсника. — Вземи мен и остави другите на мира — чу се подрънкване на метал и пред лицето й се появи автоматичен нож, чието острие проблясваше до самите й очи. Толкова близо, че можеше да разчете марката на производителя.

— Обичаш да се заемаш лично с убийствата — гласът на Леш не беше нормален, думите му звучаха изкривено в ушите й. — Знам го, защото видях какво стори на онзи глупак Грейди. Сервира му чудесно ястие за последно. Чудя се дали в живота си е обичал наденички толкова много, колкото му се усладиха в смъртта — ножът изчезна от полезрението й. и сетне почувства как върхът му се забива в скулата й и се плъзга надолу. Вятърът беше студен. А кръвта й бе топла.

Затвори очи и единственото, което можеше да стори, беше да повтори:

— Вземи ме.

— О, ще го направя. Не се тревожи за това — нещо влажно докосна раната на лицето й. Езикът му облизваше бликнала кръв. — Вкусът ти е точно толкова хубав, колкото го помня. Не мърдайте! Ако някой направи още една крачка напред, ще я порежа на по-лошо място — острието се спусна към гърлото й и Леш заотстъпва назад, като я влачеше със себе си. Хекс инстинктивно се опита да проникне в главата му, за да го манипулира, но той я блокира и тя сякаш се озова пред каменна стена.

Не беше изненадващо.

Изведнъж Хекс се запита защо не беше прикрил и двама им с енергийното си поле. Той куцаше. Сигурно е бил прострелян някъде. И сега, когато се съсредоточи, успя да подуши кръвта и видя проблясването на капките по земята.

Докато Леш се движеше, погледът й отново попадна на онези нещастни човешки същества. Приличаха на трупове, бледи и вцепенени до такава степен, че тя се зачуди как изобщо успяваха да издават някакви звуци. Колата им, помисли си тя. Леш щеше да се опита да замъкне и двама им до автомобила на тези момчета. И макар да не беше в идеална форма, хватката му беше ужасно силна, а и този нож... беше напълно готов за действие. Хекс се загледа към Джон и знаеше, че завинаги ще запомни великолепния образ на готовия за мъст воин. Намръщи се, когато долови чувствата му. Странно. Онази паралелна сянка, която винаги беше усещала встрани от емоционалната му решетка, вече бе осезаема и жива като основната структура на съзнанието му.

Всъщност, докато се взираше към другия край на улицата, двете съставящи го части. се превърнаха в едно цяло.

След атаката с онази енергийна бомба Джон се чувстваше замаян и дезориентиран, но си наложи да се върне обратно в играта и някак успя да се вдигне от земята. Не можеше да чувства някои части от тялото си, а онези, които не бяха изтръпнали, крещяха от болка, но нищо от това нямаше значение. Смъртоносният му порив му вдъхваше живот и заемаше мястото на биещото му сърце, управлявайки тялото му.