Единствена любов

Имаше някакво много странно усещане за приемственост. Той и Хекс може да се бяха оттеглили за кратко от бойното поле и да поемаха дъх за един мимолетен миг край пътеката на войната. Но битката в сумрачните преки на Колдуел щеше да продължи.

Без нея!

Джон затвори очи и зарови лице в къдрещата се коса на Хекс. Това беше финалът на играта — такъв, какъвто тя го бе пожелала. Да се докопа до Леш. и да се сбогува с живота.

Беше получила именно онова, което бе искала.

— Благодаря ти — чу я да произнася дрезгаво. — Благодаря ти.

Обзет от прилив на тъга осъзна, че тези две думи бяха по-добри от «Обичам те». Те значеха за него повече от всичко друго, което би могла да каже. Беше й дал онова, за което беше копняла. Беше постъпил по начин, който за нея беше правилен.

И сега щеше да я държи в обятията си, докато тялото й изстиваше и тя напускаше света, в който той щеше да остане. Раздялата им щеше да продължи много по-дълго, отколкото броя на дните, в които я беше познавал.

Взе хлъзгавата й ръка и я разтвори още веднъж. И след това със свободната си ръка изписа върху дланта й с бавни и прецизни движения: ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО.

68.

Смъртта беше нещо мръсно, болезнено и общо взето предвидимо. С изключение на случаите, в които й хрумнеше да не се държи както подобава и да прояви странното си чувство за хумор.

Един час по-късно Хекс отвори леко очи и осъзна, че не се намира в мъгливите поля на Небитието. а в клиниката на Братството. От гърлото й бе издърпана тръба. А в гърдите й сякаш бе забит ръждив харпун. Вляво от себе си чу изплющяването на гумени ръкавици.

Гласът на доктор Джейн беше тих.

— Сърцето й спира два пъти, Джон. Овладях вътрешното кървене... Но не знам.

— Мисля, че е будна — каза Елена. — Връщаш ли се при нас, Хекс?

Е, очевидно вече го беше направила. Чувстваше се ужасно. След като през годините я бяха промушвали толкова пъти, не можеше да повярва, че сърцето й продължава да бие. Но да, беше жива.

На косъм, но все пак жива.

Бялото като тебешир лице на Джон влезе в полезрението й и в контраст със смъртната му бледност сините му очи пламтяха. Тя отвори уста. Но единственото, което излезе от нея, бе въздух. Нямаше сили да говори.

— Съжалявам — произнесе с устни.

Той се намръщи. Поклати глава, пое ръката й и я погали.

Явно беше припаднала, защото когато се събуди, Джон крачеше до нея. Какво, по дяволите. О, местеха я в друга стая. Защото вкарваха някой друг. Някой, привързан към носилка. Жена, ако се съдеше по черната плитка, висяща отстрани.

В съзнанието й изникна представата за болка.

— Болката е навсякъде — промърмори Хекс.

Джон обърна глава.

— Какво? — произнесе той беззвучно.

— Който и да е това, изтъкан е от болка*.

[* Непреводима игра на думи. Името Пейн е производно от английската дума рат — «болка». — Бел.ред.]

Отново изгуби съзнание. Събуди се, хранейки се от китката на Джон. И отново припадна.

В съня си видя отделни епизоди от живота си от време, което не си спомняше съзнателно. Бяха особено депресиращи. Твърде много пъти се беше озовавала на кръстопът, когато нещата можеха да тръгнат по различен начин, но провидението отново я бе запращало в месомелачката. Твърде много пъти, за да ги преброи. Но съдбата беше като времето — неизменна, безмилостна и не се интересуваше от мнението ти.

И въпреки всичко, докато съзнанието й се луташе под тежестта на отпуснатото й тяло, тя имаше чувството, че всичко се беше подредило както трябва, че пътят, по който бе поела, я беше отвел именно там, където трябваше да стигне — обратно при Джон.

Макар в това да нямаше никакъв смисъл. Все пак тя го беше срещнала едва преди година. И този кратък период трудно можеше да обясни дългото минало, което очевидно ги свързваше.

Но може би именно така нещата придобиваха смисъл. Когато си в безсъзнание, под действието на морфина, на прага на Небитието... всичко изглеждаше различно. И времето, както и приоритетите, се променяха.

От другата страна на вратата, в съседната стая, Пейн примигваше учестено и се опитваше да разбере къде я бяха преместили. Обаче нямаше нищо, по което да може да се ориентира. Стените на помещението бяха покрити със светлозелени плочки и наоколо изобилстваше от блестящи предмети и шкафове за съхранение на различни вещи.

Поне транспортирането й дотук беше извършено бавно, внимателно и в относителен комфорт. Бяха вкарали нещо във вената й, което я беше успокоило и отпуснало. и тя беше благодарна, каквото и да бе то. Но в действителност призракът на собствената й смърт беше по-плашещ от изпитвания дискомфорт или евентуалното й бъдеще от тази страна. Лекарката наистина ли беше споменала името на близнака й? Или то беше плод на объркания й ум? Тя не знаеше отговора. Но искрено желаеше да го научи.

Когато я докараха, с периферното си зрение забеляза, че в стаята имаше много присъстващи, в това число и лекарката, и Слепият крал. Имаше една руса жена с миловидно лице. И тъмнокос воин, когото другите наричаха с името Тормент.