Единствена любов

Прикри лицето си с ръце и рида, докато не остана без дъх. Емоционалният й срив беше толкова мощен, че не би могла да го преглътне или прикрие. Просто се беше разпаднала на съставните си части и по изключение не се стремеше да го скрие.

Когато най-накрая се успокои, не беше изненадана да открие пред себе си кутия със салфетки. Галантно поставена там от ръката на Джон.

Измъкна една хартиена кърпичка. А после дръпна втора и трета. След шоуто, което бе изнесла, се нуждаеше от здраво почистване. По дяволите, май беше най-добре да използва чаршафите от леглото.

— Джон... — тя подсмърчаше, докато попиваше очите си и това в комбинация с нощницата на безбройни малки сърчица, с която беше облечена, я пращаше директно в редиците на лошите. — Трябва да ти кажа нещо. От дълго време се каня. Толкова дълго. Прекалено дълго.

Той застана така неподвижно, че дори не мигаше.

— Боже, трудно е — още подсмърчане. — Не бях предполагала, че е така трудно да бъдат произнесени три прости думи.

Джон изпусна шумно въздух, като че някой го беше ударил в слънчевия сплит. Интересно, тя се чувстваше по същия начин. Но понякога въпреки пристъпа на замайване и непреодолимото усещане, че се задушаваш, се налага да кажеш какво таиш в сърцето си.

— Джон. — тя прочисти гърло. — Аз.

— Какво? — произнесе той беззвучно. — Просто го кажи. Моля те... Кажи какво има.

Тя изправи рамене.

— Джон Матю. Аз съм пълна загубенячка — той примигна и челюстта му увисна, сякаш се бе откачила, а тя въздъхна. — Предполагам, че това са четири думи.

Ами, да. Бяха четири думи.

Боже, за един кратък миг. Джон си наложи да се върне към действителността. защото само във фантазиите му тя би казала, че го обича.

— Не си тъпачка — изписа. — Искам да кажа загубенячка.

Тя отново заподсмърча и звукът му се стори така прекрасен.

Видът й също беше прекрасен. Облегната на ниските възглавници, с купища салфетки около себе си и със зачервено лице тя изглеждаше толкова крехка и прелестна, почти нежна. И той искаше да я вземе в прегръдките си, но знаеше, че тя държеше на личното си пространство.

Винаги е било така.

— Точно такава съм — тя измъкна нова салфетка, но вместо да я използва, я сгъна в идеален квадрат, после я прегъна на две и на още две, а после започна да я сгъва на триъгълници, докато накрая от нея не остана нищо, освен малко топче хартия между пръстите й.

— Може ли да те попитам нещо?

— Каквото пожелаеш.

— Ще ми простиш ли някога?

Джон се напрегна.

— За какво?

— Затова че бяха коравосърдечна, самовлюбена, вманиачена и емоционално ограничена. И не го отричай — ново подсмърчане. — Аз съм симпат. Умея да разгадавам околните. Би ли могъл да ми простиш?

— Няма за какво да ти прощавам.

— Грешиш.

— Тогава приеми, че съм претръпнал. Не си ли видяла идиотите, с които живея?

Тя се засмя и звукът му се стори толкова хубав.

— Защо премина редом с мен през всичко това? Почакай, може би знам отговора. Не можеш да избереш с кого се обвързваш, нали така?

Изпълненият й с тъга глас заглъхна. Тя седеше с поглед, прикован към салфетката в ръката й, и започна да я разгъва, разваляйки една след друга направените по-рано фигури.

Джон вдигна ръце, готов да изпише нещо...

— Обичам те — Хекс вдигна оловносивите си очи към него — обичам те, съжалявам и ти благодаря — тя се засмя рязко и дрезгаво. — Чуй ме само, същинска дама.

Сърцето на Джон заблъска така бясно в гръдния му кош, че за малко да погледне към коридора, за да провери дали там не преминаваше маршов оркестър.

Хекс отпусна глава назад във възглавниците.

— Винаги си постъпвал така, както е добре за мен. Но аз бях прекалено вглъбена в собствената си драма, за да бъда способна да приема онова, което се е намирало пред мен през цялото време. Или може би бях прекалено малодушна, за да предприема нещо.

На Джон му беше трудно да повярва на чутото. Когато желаеш някого или нещо така отчаяно, както той желаеше нея, си склонен да тълкуваш нещата погрешно. Дори те да са изречени на майчиния ти език.

— Какво ще стане с финала на играта ти? — изписа той.

Тя пое дълбоко дъх.

— Мисля, че бих искала да променя плановете си.

— Как? — о, боже, помисли си той, моля те кажи.

— Искам двамата с теб да сме финалът на играта — тя прочисти гърлото си. — По-лесно е да се предадеш. Просто да приключиш с цялата тази история, наречена живот. Но аз съм боец, Джон. Винаги съм била такава. И ако ме желаеш. аз бих искала да се боря редом с теб — тя протегна ръка към него с дланта нагоре. — Какво ще кажеш? Ще ти допадне ли да имаш връзка със симпат?

Джон сграбчи ръката й, доближи я до устните си и я целуна страстно. После я долепи до сърцето си и изписа:

— Мислех, че никога няма да попиташ, твърдоглавке.