Есенен мост

Единствено сега Нао постъпваше глупаво и това щеше да струва живота на тяхната дъщеря. Всичко, което бе чула за Йоримаса, й даваше основание да вярва, че Мидори нямаше да оцелее през първата си брачна нощ или ако оцелее, щеше да бъде увредена и нямаше да живее дълго. Когато пое дъх, усети натиска на ножницата на своя танто върху корема. Не бе редно да носи оръжие в храма на Буда. Не бе редно да пролива кръв тук. Но бе направила първото и щеше да стори и второто, веднага щом получеше неизбежното съобщение, от което се страхуваше.

Обърка броя на вдишванията.

Госпожа Чиеми издиша и отново започна да брои.

Мидори се чудеше дали сега да предложи оризов сладкиш на Йоримаса или след това. Имаше чай, но не и саке, което бе непростим пропуск в етикета. Нима прислужничките си бяха загубили ума? Когато Мидори ги бе повикала, никой не бе дошъл. Като че ли всички внезапно бяха напуснали замъка. Колко странно. Помисли си да отиде до крилото, където се намираше майка й, но се отказа. Какво щеше да стане, ако Йоримаса дойдеше, докато нея я нямаше? Това би било далеч по-лошо, отколкото липсата на саке.

Сега той бе тук. Двамата бяха заедно. Сами. Тя съвсем очевидно се червеше и й се струваше, че не е възможно да се изчерви повече. Но грешеше. Когато видя усмивката на лицето му, усети по тялото си нов прилив на кръв.

— Господарю мой — промълви отново Мидори. Досега това бяха единствените думи, които бе отправила към него. Той сигурно я мислеше за глупачка. Естествено, защото тя наистина беше глупачка! Какво би казала една истинска госпожа или изтънчена куртизанка? Мъж като Йоримаса със сигурност имаше много опит и с двете. Колко отегчителна и незряла изглеждаше тя в сравнение с тях. Трябваше ли да каже нещо или да изчака той да започне? Ако трябваше да направи нещо, какво ли бе то? Сега осъзна, че майка й въобще не я беше подготвила. Трябвало е тя да й каже нещо, поне едно нещо.

Йоримаса все още й се усмихваше, когато тя го погледна, и долови погледа, който тя се опита да отправи към него.

— Господарю мой — за трети път повтори Мидори. Не можеше да измисли какво друго да каже.

— Ти си чудесен катерач на дървета — рече Йоримаса, — но не си много като другите жени. Може би трябва да прекараме нощта в градината.

Мидори бе съсипана. Повече не можеше да сдържа сълзите си.

Именно този момент очакваше Йоримаса. Сега тя бе най-слаба. Бе необиграна, неопитна, несигурна. Нуждаеше се от утеха и насърчение. Тя имаше всички основания да ги очаква от него. Той обаче щеше да й помогне да се издигне над подобни досадни надежди. Щеше да й разкрие една безценна истина, която никога не е очаквала да открие точно в най-важната нощ от живота си. Смисълът на живота.

Болка.

Празнота.

Нищо друго не съществуваше.

Йоримаса постави ръка върху рамото на Мидори и я притегли към себе си. Движенията му не бяха груби или притеснителни. Изкуството на бруталността имаше своите тънкости, най-важните от които бяха изненадата и чувството за неизбежност от страна на жертвата. Ако пропуснеше точния момент, ефектът от изненадата щеше да отслабне. Ако не проявеше търпение, чувството за неизбежност нямаше да бъде достатъчно ужасяващо. Йоримаса олицетворяваше самата нежност.

В следващия миг Мидори положи глава върху гърдите му. Започваше да му вярва.

Или пророчеството на господаря Киори щеше да се изпълни независимо какво ще се случи, или щеше да бъде опровергано от действията на Йоримаса. Какъвто и да бе изходът, той се надяваше резултатът да бъде един и същ.

Собствената му смърт от ръцете на останалите.

Нека оцелелите да не наследят нищо друго освен тленни останки.

Нека да се изпълняват пророчества, напоени с кръв.

Никаква промяна в изражението на лицето или напрягане на мускулите не показа, че Киори бе чул писъците на момичето. Той седеше с изправен гръб и невъзмутим, както бе седял цяла нощ.

Нао потрепна.

Ръцете на васалите му посегнаха към дръжките на мечовете.

— Стойте — нареди Нао.

Отново я чуха да пищи, този път по-силно и по-продължително и разбраха част от думите.

— Татко! Помощ! Помощ!

Самураите на Нао го погледнаха в очакване на заповедите му. Устните и раменете му бяха стегнати, ръцете му бяха свити в юмруци до бедрата, но той не помръдна и не проговори.

— Господарю Нао! — най-младият от васалите се наведе към него с умоляващо лице.

— Стойте — повтори Нао.

Гласът на Мидори се загуби. Васалът, който бе проговорил, се заслуша внимателно. Нищо не се чуваше. Той наведе глава и се разплака.

Друг васал се обади:

— Господарю мой, трябва да разберем какво става.

— Не — отсече Нао. — Дал съм дума. Ще чакаме до зори.

— Господарю Нао, нечовешко жестоко е да чакаме.

— Дал съм дума — повтори Нао. — Нима думата на един самурай може да зависи от условия?

Този васал също наведе глава.

— Татко! Татко!

Гласът на Мидори вече не звучеше в далечината. Идваше от съседния коридор.

Киори проговори със сподавено ридание:

— Помогни й! Освобождавам те от твоето обещание! Върви!