Есенен мост

— Те трябваше да пристигнат сутринта — оправда се Мидори. — Не дойдоха и аз помислих, че ще пристигнат чак утре сутринта.

— И гола като маймуна! — майка й взе лицето й в ръцете си. — Колко унизително! Какво ще си помислят за нас?

— Не бях гола, мамо.

— Горното кимоно беше ли на теб?

— Не, но…

— Бяха ли краката ти голи, така че да ги види цял свят?

— Да, но…

— Тогава си била гола, ах, ти безсрамно дете!

— Как мога да спечеля състезание по катерене на дърво с прилепнало около глезените кимоно?

— Ти си дъщерята на владетеля на тази провинция, която очаква да се види с годеника си — рече майка й. — И най-важното, защо трябва да се катериш на дърво?

— Кадзу каза, че е по-бърз от мен. Аз знаех, че не е, и го доказах.

— Какво значение има кой е по-бърз в едно такова глупаво начинание?

— Ти ми каза, че си била най-бързият катерач в провинцията, когато си била момиче — отвърна Мидори. — Точно от тебе научих как да привържа кимоното около краката си като хакама.

— Не бъди нагла — смъмри я майка й, докато бузите й се покриха с червенина. Тя се извърна встрани, за да скрие усмивката на лицето си. Но усмивката й бързо се превърна в ридания.

— Няма вече да се катеря, след като съм омъжена — обеща Мидори.

Тя се чувстваше ужасно засрамена, че бе изложила родителите си пред господаря Киори и господаря Йоримаса. Какво ли си мислеше господарят Йоримаса? Съпругата му бе невежо момиче, толкова недодялано и незряло, че да се съблече по бельо и да се катери по дърветата заедно със селяните на полето. Как ли оплакваше съдбата си той! При това изглеждаше толкова изтънчен. Можеше ли някой друг да го разочарова повече от нея?

— Отсега нататък ще се държа прилично — зарече се Мидори.

Думите й обаче не успокоиха майка й, тъй като риданията й се усилиха. Скоро прислужничките също се разплакаха. Подготовката въобще не изглеждаше като радостно събитие, каквото би трябвало да бъде всъщност. Всичко се случваше заради нея, заради детинското й държание. Щеше да се поправи. Щеше да бъде възможно най-добрата съпруга за господаря Йоримаса и най-покорната снаха за господаря Киори. Майка й и баща й щяха да чуват за нея само похвали.

— Не се тревожи, майко — успокои я Мидори. Тя едвам се сдържаше също да не се разплаче. Сълзите бяха заразителни. — Ти ще се гордееш с мен, обещавам.

По-късно Йоримаса не можа да си обясни защо постъпи така в първата си брачна нощ. Неспособността му да разбере собствените си постъпки го учуди също толкова, колкото и това, което направи в онзи дълъг час преди зазоряване. Мислеше си, че не можеше да се изненада от нищо, което би направил на една жена или би накарал една жена да направи с него. В крайна сметка не бе ли изтрил завинаги границата между удоволствието и болката? Не бе ли изпитал всичко възможно? Мислеше си, че е, обаче имаше едно нещо, което не си даваше сметка, че бе пропуснал. Резултатът бе невъобразима агония.

Не бе мислил предварително какво точно щеше да направи. Единствените му планове се отнасяха до дреболии, които да го забавляват. Топки опиум, примесени в оризови сладкиши. Малка бутилка абсент, която държеше у себе си. Гротесков израстък, направен от различни животински органи от някакъв анонимен луд художник, закупен от същия търговец, който му осигуряваше опиума. Вниманието на баща му обаче бе заострено точно както се очакваше и нито оризовите сладкиши, нито бутилката оцеляха при щателното претърсване. А що се отнася до онзи чудовищен предмет, Йоримаса никога не бе предполагал, че той щеше да стигне до провинция Широиши. Бе го взел само за ефект. Какво ли щеше да направи баща му, като го намери? Щеше ли да продължи да настоява за сватбата? В крайна сметка Киори щеше да се разкрещи и разгневи и вероятно да го удари. Подобни предположения му доставяха огромно удоволствие.

Фактическият резултат обаче се оказа съвсем неочакван.

Киори откри предмета, скрит между дрехите на Йоримаса.

— Напуснете стаята — нареди той на прислугата.

Гласът му бе тих, лицето невъзмутимо. След като те излязоха, Киори уви изкуствения орган в бельо от багажа и го взе. Не наруга сина си. Не го удари. Всъщност дори не погледна към Йоримаса. Не каза нито дума, когато излизаше от стаята. Йоримаса забеляза, че очите му бяха влажни.

Припомняйки си сега тази случка, Йоримаса изпита прилив на гняв. Какво право имаше баща му да изпитва горчивина, да изпитва срам, да изпитва каквото и да било въобще? Той ли беше този, който бе загубил всичко? Той ли изпитваше непрекъснато непоносимо унижение? Той ли бе синът, на когото бащата не бе позволил да се превърне в мъжа, какъвто заслужаваше да бъде? Киори бе велик владетел, пророк, водач на верни васали. Тези, които не го уважаваха, се страхуваха от него.

А кой уважаваше Йоримаса? Никой.

Кой се страхуваше от Йоримаса? Само жените.