Есенен мост

— Готова съм — отвърна Мидори. Най-горното й кимоно лежеше на земята заедно със сложния и тежък пояс оби, сандалите, ветрилото и ножът танто, който баща й настояваше винаги да носи със себе си за самозащита. С цел да освободи краката си, тя бе вдигнала и навила кимоното около тях и бе втъкнала краищата му в колана около талията, превръщайки го в нещо като панталони, доста по-къси от традиционната хакама, която самураите носят по време на битка. В облеклото й нямаше нищо изящно, напротив, то бе крайно неподходящо и родителите й, особено майка й, шумно би изразила неодобрението си, ако я видеше в момента. Но имаше ли друг избор? Беше сигурна, че може да победи този самохвалко Кадзу, но не и ако останеше облечена като някоя принцеса кукла.

— Кой смятате, че ще победи? — чу тя да пита някой сред тълпата. Всички в овощната градина бяха спрели работа и се бяха събрали да наблюдават състезанието.

— Кадзу е най-бързият в селото. Със сигурност той ще спечели.

— Мидори също е бърза.

— Тя е бърза за момиче. Момичетата не могат да победят момчетата.

— Мидори може. Побеждавала е всеки, срещу когото се е състезавала, независимо момче или момиче.

— О, те просто я оставят да спечели, понеже е дъщерята на господаря.

Нищо друго не можеше да я вбеси повече или да я направи по-решена да спечели от тези думи.

— Някой да даде сигнал — призова Мидори.

— Аз ще дам — рече Мичи. Тя беше на същата възраст като Мидори и най-добрата й приятелка сред децата в селото.

— Не, аз ще дам сигнал — намеси се някой друг.

— Ти винаги искаш да даваш сигнала.

— Защото никога не го правя, затова.

— Престанете да се карате — спря ги Мидори. — Мичи, дай сигнал.

— Ха!

— О!

Очите на Кадзу бяха насочени към дървото пред него.

Мидори не сваляше погледа си от Кадзу. Той бе шестнайсетгодишен, добре сложен и притежаваше някаква особена сурова красота. За него състезанието представляваше поредната възможност да се докаже, да покаже силата и бързината си пред селските момичета, а може би също и пред Мидори. Мидори отдаваше още по-голямо значение на надпреварата. Тя бе дъщерята на великия владетел на тази провинция. Във вените й течеше кръвта на безброй поколения самураи. За нея всяко състезание по същество не беше по-различно от двубой на живот и смърт. Тя не сваляше погледа си от Кадзу. Не й трябваше да гледа дървото. То се намираше точно пред нея. Никъде нямаше да отиде. Оръжията бяха важни, както и времето, теренът и часът на деня. Но ключът към победата бе да сразиш своя противник още преди да е започнала битката. Много пъти бе слушала тези наставления, докато баща й обучаваше братята й в изкуството на войната. Тя продължаваше да се взира в Кадзу. Най-накрая той за миг погледна към нея. Очите му срещнаха убийствения й поглед. Устните му леко се раздалечиха от изненада. Точно в този момент Мичи даде сигнала.

— Старт!

Мидори излетя нагоре като фойерверк. Тя не обръщаше внимание на виковете на тълпата, нито на Кадзу, който се катереше по съседното дърво. В главата й вече нямаше никакви мисли. Отдаде се изцяло на катеренето и вече нямаше никаква разлика между вятъра и дъха й, между листата и клоните и нейните ръце и крака, между движението на тялото й и стабилността на ствола, между земята и небето. Дори не разбра кога се озова на върха, докато не чу виковете на децата отдолу.

— Тя победи!

— Мидори спечели!

— Не мога да повярвам!

— Видяхте ли! Момичетата могат да победят момчетата!

— Мидори е най-бърза!

Над нея се намираше единствено синьото като океан небе и белите като пяна на вълни облаци. За момент се почувства сякаш се намираше под водата. Погледна към притихналата внезапно тълпа и видя как всички са коленичили ниско на земята в дълбок поклон, като че ли тя беше някоя принцеса от императорския двор.

Мидори се засмя щастливо.

— Не е необходимо да сте толкова официални. Това беше само състезание по катерене по дърво.

Тогава видя защо селяните се бяха проснали на колене. Те не се покланяха на нея.

Трима конници бяха пристигнали по време на състезанието. Един от тях бе баща й и той яростно я гледаше. Разпозна във втория ездач най-добрия приятел на баща й, владетеля Киори. Третият бе най-красивият млад мъж, когото Мидори бе виждала през живота си.

Високите вежди, издадените клепачи и деликатните черти на лицето биха му придали прекалено момичешки вид, ако не беше леката грубост на скулите и яката челюст. Макар да седеше отпуснато на седлото, физиката му издаваше, че бе самурай, прекарал дълги години в сериозно обучение. Младият мъж подкара коня си напред, за да може да я види по-добре. Спря точно под нея и погледна нагоре през клоните. Когато я видя, се засмя. Имаше пленителен смях.

Мидори почувства как цялото й тяло се обля в червенина.

— Макар да те знам какво глупаво момиче си — нареждаше майка й, — не мога да повярвам, че си се катерила на дърво по този начин!

Намираха се в спалнята на госпожа Чиеми. Майка й оправяше прическата на Мидори, докато прислужничките й помагаха в същото време да облече новото си кимоно.