Есенен мост

Времето течеше едновременно бързо и бавно. Понякога Йоримаса не можеше да каже дали е минала само една седмица или цял месец, или основната част от живота му. Начинът, по който живееше, най-много го доближаваше до щастието.

— Йоримаса.

Сред дима от опиума той съзря лицето на Шигеру.

— Защо се притесняваш, малки ми братко. Не се срамувай. Дишай. Това няма да те убие.

Шигеру грубо го изправи на крака. Силните мъже от охраната стояха почтително настрани. Славата на Шигеру в двубоя, която се беше родила още докато той бе петнайсетгодишен, с времето вдъхваше все повече страх.

— Дойдох да те отведа в „Облак врабчета“. Татко ти намери жена.

— Коя година сме сега?

Шигеру се вгледа с отвращение в брат си и отговори:

— Четиринайсетата година.

— От управлението на кой император?

— Император Нинко продължава да облагородява света със своето величествено присъствие.

Йоримаса се остави полу да го извлекат, полу да го изнесат. Странно. Бе минала само една година. Може би по-малко.

— А кой месец сме, малки братко?

В продължение на три седмици баща му го накара да се обучава с васалите, сякаш войната наближаваше. Йоримаса не прекара и един час вътре в замъка. Нощ и ден живееше във военен лагер в планините северно от „Облак врабчета“. Всяка сутрин яздеше до брега заедно с други воини от конницата, там слизаше и тичаше в пълно бойно снаряжение от гората Мурото до носа. Ако паднеше и се опиташе да си почине за минута, Шигеру го изправяше на крака. Ако не можеше да тича, другите го влачеха. Когато изоставаше, тримата генерали на рода — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо, избухваха в шумен смях, като че ли никога не бяха виждали по-смешна гледка. През нощта васалите играеха ролята на вражески убийци, нахлуваха в лагера и безмилостно удряха с бамбукови пръчки онези, които не успяваха достатъчно бързо да станат. Не бяха осигурени никакви провизии. Ядяха само онези, които се справяха добре, убиваха птици или намираха ядливи растения. Другите стояха гладни. На четвъртия ден Йоримаса бе принуден да започне да се храни с отвратителните насекоми, които успяваше да хване. На шестия ден вече сериозно обмисляше да заколи своя кон. На седмия ден лагерът се премести на брега и рибарите от село Кагешима им донесоха малки количества сушена риба треска и нелющен ориз. Това беше най-вкусната храна, която Йоримаса някога бе опитвал.

След като изминаха три седмици, Йоримаса напълно изтрезня. Това обаче беше временно и без значение. Мъжът, в който се бе превърнал, лесно можеше да преживее период на въздържание. Щеше да направи каквото се иска от него, след което щеше да пренасочи енергията си към по-малко противни неща. Нека баща му да отглежда наследника. Не го интересуваше наследството, след като то не му принадлежеше. Какво друго щеше да е синът му освен още една причина да му се присмиват? Йоримаса вече го мразеше. Той още не беше роден, дори още не беше заченат, но Йоримаса го мразеше повече от всеки друг на този свят.

А бъдещата му съпруга? Която и да бе тя, той вече мразеше и нея.

— Дъщерята на владетеля Нао? — Йоримаса мислеше, че вече нищо не може да го изненада, но грешеше. — Владетелят Нао от провинция Широиши?

— Познаваш ли друг владетел Нао? — попита Киори.

— Владетелят на ябълките? — възкликна Йоримаса. Какъв глупак. Въобразяваше си, че не би понесъл по-големи унижения. Трябваше да се досети, че можеше да стане и по-лошо.

— Той ще ти бъде тъст — отвърна Киори. — Не го обиждай с такъв прякор.

— Защо не? Владетелят на ябълките. Така го наричат из цяла Япония. Сгодил си ме за дъщерята на най-смехотворния велик владетел в страната. Защо?

Йоримаса се задушаваше от срам и гняв, в очите му избликнаха сълзи. Единствено яростта не им позволи да се стекат по бузите.

— Владението на господаря Нао е малко… — започна Киори.

— Малко, незначително, бедно, слабо и толкова отдалечено, че само жалките села Айну от Йедзу се намират по на север!

— Владението на господаря Нао е малко — отново започна Киори, — но добре управлявано. Запасите от ориз му позволиха като нас да преживее най-тежките гладни години, без да допусне размирици, каквито опустошиха много други провинции. Армията му…

— Ти наричаш тази сбирщина от непохватни селяндури армия?

— Армията му е привикнала към суровите зими и е една от малкото, които са в състояние да нападат през този сезон.

— Защото там винаги е зима!

— А неговите овощни градини, които ти хулиш, произвеждат най-хубавите ябълки на страната…

— Кой друг яде ябълки, освен конете?

— … които са прочути с красотата и вкуса си. Самият владетел Нао е достоен самурай от старата школа. С него сме се били рамо до рамо още докато бяхме почти деца.

— Потушавали сте въстанията на гладуващите селяни срещу шогуна. Сега наричаш тези кланета „битки“?

— Достатъчно! Утре тръгваме за провинция Широиши. Ще се ожениш за дъщерята на владетеля Нао. Приготви се.

Йоримаса направи, както му бяха заповядали. Подготви се за сватбата.