Есенен мост

Нао и неговите мъже се понесоха като стрели, още преди да отворят вратите, те извадиха мечовете си. Мидори се намираше в другия край на коридора, без пояс, с разтворено кимоно, а бельото й от гърдите до бедрата бе пропито с кръв.

— Мидори!

Когато видя баща си, тя направи още крачка напред и безжизнена се строполи.

Госпожа Чиеми чу тропота на копита да отеква в дълбоката тишина на нощта в часа преди разсъмване. Пратеникът, от когото се страхуваше, пристигаше. Сподавен хрип се изтръгна от гърлото й. Тялото й потрепна. Дръжката на нейното танто удари гърдите й.

В тишината на скърбящото си сърце госпожа Чиеми призова Състрадателния Буда, но не за себе си, а за да даде вечен покой на любимата й дъщеря.

Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.

Тези няколко думи, изречени с дълбока вяра, осигуряваха на Мидори прераждане в Сухавати, Чистата земя.

Госпожа Чиеми не бе убедена, че вярва. Но таеше надежда, тъй като това бе единствената надежда, която й оставаше в този живот.

Извади тантото от пояса си. Хвана ножницата с лявата ръка, а дръжката на ножа с дясната. Чу как конят спира рязко, а няколко мига по-късно чу забързаните стъпки на ездача по дървената пътека към стаята за медитация. Стисна ножа и се приготви да го извади.

Вратата се отвори.

— Госпожо Чиеми — пратеникът едва си поемаше въздух. Заради изтощението от бясната езда дългът му да докладва се бореше с отчаяната потребност да диша. От устата му излизаха накъсани думи. Още преди да завърши, госпожа Чиеми бе напуснала стаята за медитация.

До момента, в който Мидори положи глава на гърдите му, Йоримаса виждаше бъдещето си така ясно, сякаш бе пророк. После обви ръката си около нея в престорен жест на утешение и установи, че облеченото в кимоно тяло се оказа по-детско по размер и форма, отколкото очакваше. За първи път внимателно се вгледа в Мидори. Гримът й бе умело поставен от нейните прислужнички или може би от майка й. От разстояние той успяваше да прикрие нейната незрялост, особено в очите на някой, който почти не й обръщаше внимание. Трябваше да слуша по-добре, когато баща му му бе говорил за нея, тъй като той със сигурност го бе сторил. Но от момента, когато разбра коя бе неговата годеница — дъщерята на смешния владетел на ябълките, — подробностите станаха незначителни. Или поне така му се струваха навремето.

— Мидори?

— Да, господарю мой.

— В коя година си родена?

— Господарю? — въпросът му я обърка. Той би трябвало да знае. Никой нямаше да се ожени, без да е извършено прецизно астрологическо изчисление. Според баща й астрологичната линия на Йоримаса подхождаше на нейната. Нейната линия също би трябвало да е благоприятна за него, иначе нямаше да има сватба. Но не й беше работа тя да пита съпруга си. Трябваше да запомни това. Когато той говори, тя се подчинява.

— През втората година от управлението на император Нинко — отвърна Мидори.

— А кой месец?

Мидори се изчерви. Да е родена в онзи месец и съпругът й да я бе видял да се катери по дърветата! Можеше ли да съществува по-нещастно стечение на обстоятелствата?

Проговори толкова тихо, че се надяваше той да не бе чул нищо:

— Месеца на маймуната, господарю мой.

Йоримаса се вгледа в момичешкото лице под грима. Нищо чудно, че не можеше да запази прическата си както подобава. Нищо чудно, че се катереше със селските момчета по дърветата. Тя не беше умствено изостанала, както той бе решил първоначално. Тя просто бе единадесетгодишно дете.

Независимо че знаеше в какъв човек се бе превърнал и на каква бруталност бе способен, неговият баща бе сложил в ръцете му едно дете. Киори се интересуваше единствено от наследник и от това кой ще бъде пророкът в следващото поколение. Той не се интересуваше кой щеше да бъде пожертван. Най-големият му син, това невинно дете не значеха нищо за него.

Дано проклятието на боговете се стовари върху неговия баща и дано да бъде лишен завинаги от състраданието и защитата на Буда.

Ръката на Йоримаса се свлече от рамото на Мидори.

Той промълви:

— Аз не съм чудовище.

— Не, господарю мой — Йоримаса започваше да я плаши. За какво говореше той?

Той се изправи, олюля се и почти падна.

— Правил съм ужасни неща, но не съм чудовище.

Мидори знаеше, че не е подходяща булка за човек като него. Толкова жестоко ли го бе разочаровала, че той не желаеше да прекара няколко минути във вежлив разговор с нея? Не, положението бе още по-лошо. Той събори поставката за мечове. Взе късия си меч, извади го и захвърли ножницата толкова силно, че проби хартиената врата и я запрати в коридора. Бе толкова обиден от нейните недостатъци, че щеше да я убие!

Йоримаса изкрещя:

— Да видим как пророчествата ти ще обяснят това?

Мидори вдигна ръка, за да прикрие лице с широкия ръкав на кимоното. То нямаше да я предпази, но поне нямаше да й позволи да види падащото острие. Кръв изплиска пода пред нея. Една капка падна върху бузата й. Не усети болка, нито дори удара.

Това не беше нейната кръв!

Йоримаса бе насочил острието към своя корем.

Мидори изпищя.