Есенен мост

Генджи седеше с баща си пред праха на майка си. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, макар че беше много развълнуван. Следващата седмица щеше да стане на пет години. Четирите години бяха гранична възраст. Много хора, особено жените, все още се отнасяха към него като с бебе. Пет години вече не беше бебешка възраст. На пет ставаше малко момче. Нямаше съмнение в това. След като ставаше малко момче и вече нямаше да е бебе, после щеше да бъде юноша, а накрая, не след много години, ще е мъж. По това време, когато васалите и прислугата изричат „владетелю Генджи“, нотката на снизходителност и на хумор ще е изчезнала. Ще го изговарят, както изговаряха името на дядо му или на чичо му. Когато някой кажеше „владетелят Киори“ или „владетелят Шигеру“, независимо дали се обръщаше към тях, или ги споменаваше в тяхно отсъствие, винаги беше с глас, пълен с уважение. Той много искаше да бъде самурай като тях.

Не искаше да е като баща си. Хората говореха за владетеля Йоримаса с тъга, съчувствие или презрение, но никога с уважение. Какъв самурай беше? Не какъвто той искаше.

— Помниш ли майка си? — попита Йоримаса.

— Да, татко — рече Генджи. Баща му винаги му задаваше същия въпрос всеки път, когато го видеше, което не беше много често след смъртта на майка му.

— Добре — отвърна Йоримаса. — Винаги я помни. Тя беше най-милата, най-прекрасната жена на света.

— Да, татко. — В интерес на истината споменът на Генджи за нея бе избледнял значително. За възрастните година може и да не беше много, но за него година беше много дълго време. Той си спомняше, че тя беше много красива и миришеше прекрасно, усмихваше му се често и никога не го гълчеше за нищо, което той не бе направил както трябва.

По-скоро му казваше: „Не бива да постъпваш повече така, Генджи.“

„Да, мамо“ — отговаряше й той.

„Ти си добро момче“ — похвалваше го тя и го прегръщаше.

Той помнеше тези неща, но гласът й отслабваше, а когато си я представяше, светлината беше слаба, а лицето й беше като в здрач.

— Преди да се запозная с нея — заговори Йоримаса, — животът ми бе пълен с горчивина. Нямаше да стана владетел на тази провинция. Нямаше да оповестя пророчествата на нашия род. Затова смятах, че животът ми е буквално без значение.

Генджи се надяваше баща му да не му се ядоса. Дядо му беше казал, че той ще следва като владетел него, а не баща си или чичо си Шигеру. Той се надяваше чичо му Шигеру да не му е ядосан. Чичо му Шигеру беше велик воин, най-великият след Миямото Мусаши, казваха всички. Ако чичо му Шигеру решеше да го предизвика в дуел за владението на провинцията, той бе сигурен, че ще загуби. Винаги се предполагаше, че самураят трябва да е сигурен в собствената си победа, независимо чие бе преимуществото. Ала Генджи знаеше, че няма шанс срещу чичо си Шигеру. Срещу баща му нямаше да е така безнадеждно, въпреки че баща му бе мъж, а той — малко момче. Баща му винаги бе в опиянение. Опияненият самурай не беше завършен самурай. Дядо му го бе казвал толкова много пъти.

Ала баща му не изглеждаше ядосан. Той се усмихваше и продължаваше да говори за майката на Генджи.

— Смисълът на живота — разсъждаваше Йоримаса — е да обичаш. Научих това от твоята майка. Няма нужда да правиш нещо кой знае какво извън това.

Когато баща му говореше подобни неща, Генджи чувстваше огромно неудобство. Защото баща му говореше като жена, а не като самурай. Победа, чест, славна смърт, това имаше значение за самурая. Любов? Това бе за жените.

— Аз не съм силен мъж. Заради това ти се извинявам. През целия си живот съм се мислел за силен. После срещнах майка ти и открих, че силата не е толкова силна, колкото слабостта. Любовта носи много блаженства. Едното е нейното проклятие. Разбираш ли?

— Да, татко — Генджи не разбираше и дума. Как можеше слабостта да е по-силна от силата? Ако кажеше обаче, че не разбира, баща му щеше да изговори още по-затрудняващи думи, а Генджи не искаше това. Той искаше баща му да престане да говори и да си отиде.

— Ако беше останала жива… — думите на Йоримаса се изгубиха. Той продължи да се усмихва. — Ако не се бяхме запознали, може би още щеше да живее… още да е жива. Не трябваше изобщо да я познавам, да я обичам, да бъда обичан. Животът ми щеше да е ужасът, който представляваше, преди да се запозная с нея. Но щях да го живея, ако това означаваше тя да е жива, някъде другаде и щастлива.

В думите на баща му имаше все по-малко смисъл. Ако никога не се бе запознал с нея, какво значение би имало за него дали тя е жива или мъртва? Никакво, дори нямаше да знае за съществуването й.

— Разбираш ли?

— Да, татко.

Йоримаса се разсмя. Той постави ръка на рамото на Генджи и го стисна нежно.

— Не разбираш. Как би могъл? Но ако си много щастлив и много нещастен, един ден ще разбереш.

Ето, правеше го отново. Говореше глупости.

— Да, татко — отговори Генджи. Кога най-сетне баща му ще си тръгне?