Есенен мост

— Каваками не е замесен — опроверга го Шидзука, — а Генджи не е в опасност. Онзи, който ви отрови, ще бъде повален преди Новата година да е остаряла. — Тя не му каза, че това е синът му Шигеру, нито че той е полудял и че смъртта на Киори е първата от многобройните ужасяващи убийства, които Шигеру щеше да извърши същата нощ. Пророчеството, което тя му бе предала, а той бе споделил преди много години с владетеля Нао, щеше да се изпълни почти цялостно. След кръвопролитието тази нощ единствените оцелели Окумичи щяха да са Генджи и самият Шигеру, а скоро това щеше да е само Генджи.

Киори пропълзя още няколко стъпки и вече не можеше да се движи. Той се преобърна по гръб и се втренчи в тавана. Дори му бе трудно да примигне.

Шидзука отиде и коленичи до него.

Той я погледна и попита:

— Генджи ще бъде в безопасност…

— Да.

— Родът ще бъде продължен…

— Да.

— Ще свалим шогуната Токугава.

— Да.

— Вие не говорите това само за да ощастливите един умиращ човек, нали?

— Не, господарю мой. Не бих направила подобно нещо.

Киори започна да се задъхва от недостиг на въздух. Тежестта на собственото му тяло започваше да стоварва все по-неподвижните му мускули върху диафрагмата.

— Кажете ми. Последното нещо. Коя сте вие?

— Ваша вярна приятелка, господарю мой, както и вие за мен.

— Исках да попитам… — Всяко негово вдишване вече беше голяма победа. Вече не можеше да изговори това, което искаше да попита.

Тя се приведе близо до него. Ако можеше, би го прегърнала и залюляла в ръцете си, за да го успокои в прощална прегръдка.

Той се опитваше да говори, но не можеше. Издиша и не можа да вдиша повече.

В очите на Шидзука се появиха сълзи. Колко глупаво бе да плаче за владетеля Киори, човек, на чиято смърт тя бе станала свидетел, но който нямаше да бъде роден през следващите петстотин години.

Какво повече можеше да направи? Беше жената, видяла дъгата на човешкия живот. Как можеше да не плаче?

1308 година

Шидзука се бореше да забрави по същия начин, по който другите се бореха да запомнят. Родена да узнае всичко наведнъж, тя можеше да се надява, че нейното съществуване ще има смисъл само като се освобождава от едновременността и осведомеността за всичко. Другите проявяваха склонност да помнят твърде малко. Тя — да забравя колкото може повече. Знаеше, че в замъка е имало розова градина. Беше забравила кога. Никой не беше чувал за владетеля Нарихира, който щеше да я засади. Дори не се бе родил още. А сега в кулата тя не можеше да се издигне до равнището, до което искаше да стигне.

Тя се спря в стълбищното пространство и погледна тавана над себе си.

— Какво става? — попита Хиронобу.

— Нищо. — Както обикновено, когато имаше възможност, тя отиде до прозореца, който гледаше на юг, и огледа бреговата ивица на Шикоку, тъмна гора на фона на океанската яркост на Тихия океан. Хиронобу вече се беше разтревожил от сълзите, които бе проляла заради отсъствието на розовата градина. Щеше да се притесни още повече, ако тя го попиташе къде е седмият етаж. Тя знаеше, че в живота й ще го има, защото тя щеше да умре и да роди дъщеря си там.

Проблемът със запомнянето и забравянето беше по-сложен, отколкото тя си мислеше. Тя бе прекарала живота си изцяло в абатството Мушиндо, изолирано, малко и затворено място. Дори в неговите граници не беше лесна задача да разграничи миналото от бъдещето или настоящето от миналото и от бъдещето, или спомените от виденията, предупреждението от кошмара. Колко по-трудно щеше да бъде извън тези стени, където спомените бяха много по-големи, а също и забравата, а й оставаше много малко живот, през който да може да свърши всичко това.

— Да не би кулата да те дразни по някакъв начин?

— Не, не, не е така, господарю.

Хиронобу се усмихна и я приласка в прегръдката си.

— Когато сме сами, не е необходимо да ме наричаш „господарю“.

Тя погледна към двамата телохранители, които се преструваха, че не забелязват откритата му проява на обич.

— Оставете ни — разпореди се той.

— Господарю. — Двамата мъже се поклониха и се оттеглиха от помещението.

— Ако замъкът не е достатъчно голям, аз ще го разширя. Кажи ми какво искаш и то ще е твое.

— Замъкът ти е много голям. Нищо повече не е нужно.

Хиронобу трябва да изгради седмия етаж, и то скоро. Трябва да го направи с убеждението, че осъществява своя идея, защото, ако реши, че е нейна, това ще стъпче неговото самоуважение. Тя не знаеше защо, но знаеше, че е така. Много от нещастията, които щяха да се стоварят върху този род, щяха да се дължат на този вреден навик на нечие незначително съществуване да се придава прекомерна значимост. Това бе навик, насаден не само в новия й съпруг, но и у всички самураи. Тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати. В живота си тя предусеща много и не променя нищо. Тя вижда отвъд своето време, но не може да действа извън него.