Есенен мост

— Разбира се, велики генерале, ти няма да пропуснеш да обмислиш пълните последици от твоята измяна? Хиронобу няма да умъртви само теб. Твоите васали, слугите ти и съпругата ти ще те последват в Ада. Както и Чиаки.

Споменаването на името на сина му лиши тялото на Го от сила. Той свали меча си и се разколеба.

— Ще те убия — обеща й той.

— Да, ще ме убиеш — не възрази тя, — но не днес.

— Скоро ще е.

— Не, ти ще закъснееш много.

— За какво ще закъснея много?

— И това ще разбереш много късно — отвърна Шидзука.

Го прибра меча в ножницата.

— Ти няма да се заблуждаваш от измамни думи и фалшиви предвиждания. Ти не знаеш толкова много, колкото се преструваш, че знаеш. Това е стар трик на вещиците. — Той се завъртя на пети и бързо се запъти към вратата.

Тя отговори:

— Знам коя съм.

Той спря, обърна се и я погледна.

— Всеки знае кой е, освен ако не е дете, идиот или лунатик.

— Знам кой си ти.

— Всички знаят кой съм. Тази провинция нямаше да съществува, ако не бях аз.

— Знам коя съм, защото знам ти кой си — настоя Шидзука. — Колко печално е да бъдеш баща, който иска да убие детето си, вместо да го защити.

— Бъди проклета завинаги — не отстъпи Го, — заедно с всички вещици, които излизат от тази проклета река от кръв.

Шидзука остана заслушана в отслабващия звук от стъпките му по стълбите. Баща й нямаше да влезе отново в кулата преди последния ден от живота им.

След като положи толкова много усилия да забрави, сега Шидзука правеше всичко възможно да си спомни. Беше принудена да го направи заради призрака, който обитаваше кулата. Каквото и да й бе известно за него в дните на познанието и лудостта й, тя го бе зачеркнала. Кой бе той?

Трябваше да си спомни, преди да бъде построен седмият етаж. Ако той беше приятел, тогава повече нямаше да е необходимо да се крие от него. Ако беше враг, трябваше да познава натурата му, за да може да се защити от него. Призракът я плашеше, а тя вече бе отвикнала да бъде плашена.

Беше го видяла за пръв път в деня, в който пристигна в замъка. Тя седеше в стаята на шестия етаж на кулата и подхранваше разочарованието си от отсъствието на седмия, когато чу някой да се качва по стълбите. На прага се появи млад мъж, когото не познаваше. Беше на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Мечовете като на възрастен, които бе запасал, изглеждаха прекалено големи за него. На лицето му се четяха повече признаци на искреност, отколкото на интелигентност, и на решителност, отколкото на красота. Тъкмо се готвеше да му извика, когато си даде сметка защо изглежда странно.

Беше прозрачен.

Той се обърна към нея и като че ли се втренчи в лицето й.

Шидзука замръзна. Може би защото престана да се движи, както и удължените сенки в здрача, попречиха да бъде видяна. Може би тя беше прозрачна за него, както той за нея, а като беше в сянката, беше трудно да бъде забелязана. Може би той не беше повече от халюцинация.

Привидението мина край нея, сякаш тя не бе там. Когато стигна до далечната стена, той започна да се издига във въздуха, краката му правеха движения все едно се качваше по стъпала, които не съществуваха.

Шидзука потисна вика си. Захапа ръката си, за да не издаде звук. Страхуваше да предизвика и най-лек шум, който можеше да привлече вниманието му.

Точно преди да стигне до тавана, съществото заговори:

— Госпожо Шидзука — рече то. — Мога ли да вляза?

То очевидно получи разрешение от някого, защото се поклони и след миг изчезна в тавана.

Шидзука нямаше смелост да помръдне. Отчаяно искаше да избяга от това, което със сигурност беше демон, но точно толкова отчаяно не искаше да привлече вниманието му. Тя стоеше на едно място и се ослушваше. Не чуваше нищо. В продължение на няколко дълги минути тя бе парализирана от страха си.

Здрачът отстъпи на нощта. Пълната тъмнина на новолунието погълна вътрешността на кулата. Само няколко тънки лъча звездна светлина, която прозираше зад облаците, разделяше една сянка от друга.

Накрая страхът й да стои надви страха й да се движи. Колкото бе възможно по-тихо, тя тръгна към стълбите, като стискаше кимоното си силно, така че пластовете коприна да не шумолят от допира си един в друг.

Когато стигна стълбите и помисли, че е избягала успешно, се появи друг призрак. Този беше мъж на около двайсет години. Мургав, едър, с уверената походка на мъж, който убива други мъже, несъмнено с двата меча, които висяха на кръста му.

Подобно на първия, той също се запъти нагоре.

Подобно на първия, този също беше прозрачен и не обърна внимание на присъствието й.

За разлика от първия обаче този вървеше право към нея. Тя се отдръпна назад, колкото бе възможно по-бързо, и едва успя да се махне от пътя му и да влезе в стаята. Той се издигна във въздуха по същия чудовищен начин като първия и подобно на него направи пауза и после изговори името, което я шокира.

— Госпожо Шидзука. Аз съм.

Това същество също изчезна в тавана.