Есенен мост

Шидзука се прилепи към стената. Тя бе в капан. Не можеше да рискува да падне по стълбите. Ами ако срещнеше друг демон и той преминеше през нея? Тя не беше уверена, че умът й бе достатъчно силен да усети, че ужасът и спокойствието съжителстват. Ако обаче не си тръгнеше, сигурно щеше да е само въпрос на време преди единият или другият от тях да дойде, да я открие и…

И какво? Несигурността увеличи страха й.

Тя се надяваше Хиронобу да дойде да я потърси. Но знаеше, че той няма да го направи. Нейният умен малък монолог, който съчетаваше нежността със силата, предизвика гордостта му и той й даде свободата, която според него тя бленуваше.

В стаята, близо до тавана, тя видя тъмнина да се движи в тъмнина, бледа сянка на човек слизаше надолу. Тя достигна пода на стаята и тръгна към стълбите и към нея.

Тя нямаше накъде повече да отстъпва. Кой беше това? Не беше сигурна от кого от двамата се страхуваше повече. Казваха, че най-лошите демони приемат благовиден вид, за да мамят и всяват ужас по-добре. По-младият на вид, момчето, тогава бе по-опасен от мъжа. Когато той се приближи, като че ли наистина беше по-лошият от двамата, очертанията на призрачната му форма бяха по-дребни, отколкото на воина.

Съществото спря, преди да излезе на стълбите, и погледна през прозореца. Беше на по-малко от две стъпки от мястото, където Шидзука беше прилепната към стената. Обърна се на звездната светлина. Тя видя спаруженото и сбръчкано лице на възрастен мъж.

Шидзука крещеше, обзета от ужас заради безпомощността си и побягна надолу по стълбите. Предпазливостта й бе стопена от видяното, затова тя не тичаше достатъчно чевръсто и падна на земята. Демоничните вопли я преследваха по целия път надолу. Едва когато се озова в ръцете на Хиронобу, тя си даде сметка, че воплите излизат от нейното собствено гърло.

— Не позволявайте някой да избяга! — заповяда Хиронобу.

— Господарю! — В кулата нахлуха самураи с извадени мечове.

Шидзука знаеше, че няма да намерят никого, тъй като нямаше никой, само призраци. Хиронобу я държеше здраво.

— Ти си в безопасност, Шидзука, в безопасност си.

Тя се притискаше отчаяно към Хиронобу, а тялото й трепереше, без да може да го контролира. Не, тя не беше в безопасност. Никога повече нямаше да бъде в безопасност.

В мига, преди да извика, тя си помисли, че вижда трети демон. После в лицето на възрастния мъж тя позна момчето и воина. Те изобщо не бяха три демона, а един и същ. Той беше направил така, че човешкото му изражение да се състари за часове.

Кое беше следващото, което щеше да я преследва? Разлагащ се труп?

От стомаха й се надигна жлъчка. Тя затвори гърлото си и задържа горчивата пареща течност сякаш задълго, преди тя да опари гръдния й кош и да се върне обратно.

Хиронобу веднага намери виновник за нападението, което според него бе дело на нинджа наемник на съседния владетел, когото той отдавна не харесваше. Шидзука не се опита да го разубеждава. Как би могла? Дори да му беше казала, че нападателят е бил демон, а не човешко същество, и той да й беше повярвал, това нямаше да защити врага, когото Хиронобу беше избрал. След като подозренията му бяха определени, те винаги нарастваха и нарастваха, докато достигнат сигурността на решителното доказателство. Отвратителният страхливец, който можеше да изпрати нинджа, не би се поколебал да наеме магьосник, който да създаде демон. А ако той не й повярваше, ако се усъмнеше в здравия й разум, неговите реакции щяха да бъдат изкривени, когато тя споделяше ясновидството си с него през следващите дни. Онова, което тя предвиждаше, щеше да се случи, независимо от обстоятелствата. Но заобикалящите условия за тези пророчества можеха да бъдат много различни. Тя не можеше да рискува. Трябваше да допусне невинните да страдат и умират.

Същата нощ Хиронобу изпрати куриери до главните си васали. Преди сутрешното слънце да изпари росата от листата, той заедно с деветстотин самураи на коне поеха на изток, за да нападнат владетеля Теруо. По това време страданието, което преживяваше Шидзука след появата на демона, беше преминало във висока температура, втрисане, главозамайване и постоянно чувство за повдигане.

Преди залез тя се оттегли в своите жилищни помещения.

Освободи придворните си дами. Те не можеха да й помогнат срещу привиденията. Подобно на домакините в абатството те нямаха и най-слаба представа за демоничното присъствие. Те виждаха само нейното поведение и я мислеха за луда. Стражите останаха в коридора пред спалнята й. Тъй като Хиронобу беше заповядал така, тя не можеше да ги отпрати. Надяваше се да може да се въздържа достатъчно, така че те да не я чуват много.

Ако имаше смелост, нямаше да чака демонът да дойде при нея. Тя щеше да отиде във високата кула и да го потърси. Ала тя не беше толкова смела.

Сама тя се страхуваше да отиде и се страхуваше да остане, страхуваше се да заспи, страхуваше се да остане будна, страхуваше се да медитира, страхуваше се да се отдаде на халюцинациите си. Нямаше място на света или състояние на ума, което да служи за убежище.