Читаем Есенен мост полностью

— Колко щастливи са хората в тази провинция. Те се радват на сигурност и спокойствие, които са отказани на толкова много други наши сънародници. Война бушува в държавата. Но тук, в Акаока, цари мир.

— Да — потвърди Хиронобу. — Сигурност и спокойствие.

Тя можеше да каже, че той се наслаждава на тези думи. Щеше да ги използва по-късно в историята, която щеше да напише. При прочита им следващите поколения щяха да се възхищават на подвизите му срещу очевидно невъзможно превъзходство на врага. Щяха да се чудят как такъв владетел с успешно управление — а също вероятно надарен с ясновидство — не е станал шогун, дори не е успял да завладее целия Шикоку, най-малкия от трите главни японски острова.

— Мога ли да задам въпрос? Или ще бъде неучтиво?

— Ти си ми жена — щедро отвърна Хиронобу. — Можеш да ме питаш каквото искаш и няма да е неучтиво.

— Благодаря ви, господарю. Това е много благородно от ваша страна.

Хиронобу отново се разсмя. Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Нарече ме „господарю“. Сега сме сами. Подобна официалност не е необходима.

Зарови лицето си в шията и рамото й и вдиша аромата й.

— Ти излъчваш най-хубавия аромат, който някога съм усещал или съм си представял.

Шидзука се изчерви.

— Нобу-чан — прошепна тя, като използва детското умалително на името му.

Дъхът му секна в гърлото и когато заговори, в гласа му се усещаше дрезгавата нотка на чувствената възбуда.

— Ти — промълви той и пъхна ръка в широкия ръкав на кимоното й.

Шидзука се отпусна на пода по гръб. Лицето на Хиронобу над нейното беше бледо, като се изключи притокът на кръв по клепачите, бузите и устните. Сякаш гореше в пламъци. Зад него бе таванът.

Тя знаеше, че след много време това ще е подът на седмия етаж на кулата.



След това Хиронобу повече не обръщаше внимание на продължителните посещения на Шидзука в кулата.

— Прекарвай тук колкото ти е приятно — каза й той. — Ако аз бях живял толкова дълго затворен зад стените на храм, също щях да намирам за приятна тази гледка.

— Вие сте много мил — отвърна Шидзука. — Само истинският мъж може да бъде толкова любезен.

Тя отиваше там заради гледката, както му казваше, но не заради тази, която бе описала.

Седеше и медитираше, краката й бяха в поза лотос, ръцете й — на корема в зазен мудра, клепачите й бяха спуснати, без да са напълно затворени, дишането й беше толкова леко и безшумно, че едва ли можеше да се нарече дишане. Седеше, медитираше и съсредоточаваше цялото си същество върху противоположна цел. Вместо да се освобождава, да освобождава освободеното и да освобождава отново, Шидзука се залавяше за това и за онова, отделяше една халюцинация от друга, изпробваше безсмислени възгледи по безполезни въпроси, нападаше всеки вакуум без мисъл с догадки, фантазиране, размишления, надежда, страст и боязън. Предизвикваше сензорни чувства на глад, топлина и студ, болка и удоволствие, сладост и горчивина, на аромат, вкус, докосване и гледки — реални, въображаеми и плод на спомени. Вътрешната тишина и безметежност бяха помитани от рева на десет хиляди гласове, които поставяха с крясъци изискванията си.

Щеше да се освободи по-късно. Сега беше от първостепенно значение да си припомни някои спомени и предупреждения, които погрешно бе пренебрегнала, стремейки се да разбере настоящето. По време на пробуждането си тя бе объркала ограничената територия на абатството Мушиндо с реалността и бе изчистила съзнанието си от познанията, които й бяха нужни. За да ги възстанови, трябваше да се върне в лудостта.

Внезапен предупредителен хлад се излъчи от гръбнака й и се разпространи по гърба, раменете, шията и скалпа. Съзнателно същество бе влязло в стаята зад гърба й. Приближаването му не бе сигнализирано нито от звук, нито от движение на въздуха откъм стълбите. Да не би отвратителният призрак да я преследваше отново или прикриваше опасност от човек?

Шидзука престана да се вглъбява навътре към себе си и пренасочи вниманието си навън. Тя разпозна идването, без да се обръща да поглежда. Вече не можеше да вижда в умовете на другите. Здравият разум не можеше да съществува редом с тази свръхестествена дарба. Тя обаче запази една от нейните характерни черти — способността да усеща намерения. Позна го именно по намеренията му.

Каза му:

— Ако го направиш, Хиронобу ще разбере, че си ти.

Непосредствено зад себе си тя чу късо, бързо поемане на дъх. Думите й го спряха на няколко крачки зад нея. Го проговори:

— Нека разбере. Нека ме екзекутира. Ще приема смъртта за щедра награда, както и за теб, защото ще си мъртва.

Шидзука се завъртя, за да застане с лице към него. В ръцете му не виждаше оръжие. Да не би да бе замислил да я хвърли през прозореца? Вероятно.

Тя се усмихна.

— Сигурен ли си, че не мога да летя?

— Вещица. — Той просъска думата злобно и извади меча си.

— Съпругът ми няма да те убие незабавно. Първо ще те измъчва, после ще те умъртви.

— Мислиш, че се страхувам от болката? Не повече, отколкото се страхувам от смъртта, а аз изобщо не се страхувам от смъртта. — После пристъпи към нея.

— Ако става дума за теб, така е — съгласи се Шидзука.

Той отново спря.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Виктор  Вавич
Виктор Вавич

Роман "Виктор Вавич" Борис Степанович Житков (1882-1938) считал книгой своей жизни. Работа над ней продолжалась больше пяти лет. При жизни писателя публиковались лишь отдельные части его "энциклопедии русской жизни" времен первой русской революции. В этом сочинении легко узнаваем любимый нами с детства Житков - остроумный, точный и цепкий в деталях, свободный и лаконичный в языке; вместе с тем перед нами книга неизвестного мастера, следующего традициям европейского авантюрного и русского психологического романа. Тираж полного издания "Виктора Вавича" был пущен под нож осенью 1941 года, после разгромной внутренней рецензии А. Фадеева. Экземпляр, по которому - спустя 60 лет после смерти автора - наконец издается одна из лучших русских книг XX века, был сохранен другом Житкова, исследователем его творчества Лидией Корнеевной Чуковской.Ее памяти посвящается это издание.

Борис Степанович Житков

Историческая проза