Есенен мост

Когато нощта настъпи, треската й се усили. Накрая, победена от болестта, страха и изтощението, тя си легна. Щом го направи, тя започна да се унася и измамно лесно загуби съзнание. Когато си мислеше, че се е събудила, тя се опита да помръдне, но разбираше, че не е в състояние. Когато сякаш спеше, тя установи, че мисли, че спи, което със сигурност означаваше, че на практика е будна. Тогава обаче не можеше да се движи. Най-малкото помръдване на малкия пръст, потрепване на клепача, промяна в дишането или в напрягането на мускулите — всичко това беше напълно извън нейния контрол. Докато се бореше безполезно, чу отдалече силен, висок звук, наподобяващ нещо средно между чуруликане и вой. Отначало тя помисли, че пеят цикади. Липсваше обаче характерният за песента им ритъм. Приличаше повече на утихващ звън на храмов гонг, само че вместо да намалява, той се усилваше и ставаше все по-силен и все по-пронизителен. Да не би това да беше предвестник на приближаващ се демон? Тя отново започна да се опитва да установи някакъв контрол върху тялото си, какъвто и да било контрол. Външното спокойствие прикриваше паниката, която тя усещаше, ужасът бе породен повече от предчувствието, предизвикано от страха, отколкото от болката или парализата. Ако само можеше да отвори очи или да стисне ръката си в юмрук, или да възпроизведе дори само шепот…

Внезапно звънът престана. В същия момент тя чу глас пред вратата.

— Защо трябва да се страхувам? Това е само една стая, подобна на всяка друга. — Тя не познаваше този глас, глас на млад мъж.

1796 година, забраненото крило на замъка „Облак врабчета“

— Е, аз се страхувам — прошепна госпожа Садако. — Нека отидем другаде.

— Идването ни тук беше твоя идея — припомни й Киори.

— Промених решението си — отговори госпожа Садако. Тя се протегна и леко постави дланите си на ръката му. Нежно се притисна към него и се опита да го отдръпне, преди той да е отворил вратата. На ярката светлина на деня беше много лесно да се смееш на истории за зли, призрачни видения. Тук и сега, когато имаше само далечни звезди и едва забележими сребърни лъчи откъм восъчната луна, привиденията и злите духове не изглеждаха невъзможни.

— Моля — каза тя.

Той се поколеба. В интерес на истината и той се страхуваше. Той беше единственият Окумичи от своето поколение. Това означаваше, че той трябва да е онзи, който ще получи ясновидски видения. От четенето на тайните хроники на рода той знаеше, че подобни видения са идвали при предците му по много начини и в много форми, някои толкова ужасни, че в резултат предизвикваха лудост. Не изпитваше ли той съдбата, като посещаваше предишните жилищни помещения на госпожа Шидзука, привидението, което бе донесло силата на ясновидството в неговия род? Но желанието му да направи впечатление на Садако бе по-голямо от страха му. Защо, трудно бе да се каже. Четиринайсетгодишна, тя бе година по-млада от него и изглеждаше още по-млада. Не можеше да се каже, че е най-красивото момиче, което познаваше. Семейството й беше с недостатъчно висок ранг, за да й се позволи да влезе в двора на великия владетел. Ала откритият й характер, освежаващата й праволинейност спечелиха обичта му, както и възхищението му. Когато тя кажеше нещо, той знаеше, че тя наистина го има предвид. Не знаеше защо това го привличаше повече от красивото лице, съблазнителното държание, изкусното поведение в леглото и умните думи. Може би нещо не беше наред с него.

— Вече казах, че ще прекарам нощта тук — настояваше Киори. — Когато велик владетел дава думата си, трябва да я спазва. — Тъй като беше велик владетел само от три седмици, той подчертаваше статута си много повече, отколкото би го правил при други обстоятелства.

— Не може да се каже, че сте дали дума — твърдеше Садако. — Единственото, което казахте, е, че не се страхувате да прекарате нощта тук, в обитаваната от призраци част на замъка. А и го казахте само пред мен. И аз ви вярвам. А сега, моля ви, нека тръгваме.

— Ти можеш и да тръгваш — щедро предложи Киори. — Дадох думата си, затова трябва да остана, както съм казал.

Той постави ръка на вратата и я бутна. Надяваше се, че по някакъв начин тя щеше да му попречи да влезе. Но тя се отвори лесно. Стаята имаше известност, която не изискваше да бъде заключена. Свещениците и монахините чистеха тази част на замъка всеки ден, така че нямаше паяжини, прах и миризма на плесен.

Садако зяпна от учудване и се отдръпна от отворената врата.

Киори погледна вътре. Не каза нищо. Но сенките в стаята я правеха още по-тъмна, отколкото бе коридорът, в който стояха.

— Какво виждаш? — попита той.

— Тъмнина — отвърна тя, — неестествена тъмнина. Моля ви, умолявам ви, господарю мой, нека си тръгнем.