Есенен мост

— Често съм мечтал да е така. Каква полза да знаеш за трагедията, ако не можеш да я предотвратиш?

— Ти не си искал да си ясновидец. Това е бреме, което трябва да носиш. За разлика от теб, аз мога да сваля бремето си. Писах на шогуна, че се отказвам от титлата и властта си.

— Така си и мислех.

Нао продължи:

— Помниш ли, когато бяхме млади, си обещахме един на друг и на нашите предци, че ние ще бъдем онези, които ще отмъстим за нашите родове и ще свалим от власт шогуната на Токугава? Мисля, че това е единственото обещание, което не съм изпълнил.

Киори се разсмя.

— Младите мъже са способни да дадат подобно лекомислено обещание. Може да ни бъде простено, че не сме го изпълнили.

Известно време поседяха, без да говорят. После Киори попита:

— Какво ще правиш?

— Ще си спомням — отвърна Нао. — Всички, които ценях, сега съществуват само в спомените ми.

11 Проклятието на майката на вещицата

Мъжете си въобразяват, че те управляват света. Не си създавай трудности. Мълчи си и насърчавай това убеждение.

Да знаеш истината е мъдрост.

Да говориш наляво-надясно за нея е глупост.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото прекара по-голямата част от океанския рейс от Йокохама до префектура Мурото в мислене какво ще направи, ако Генджи откаже да се срещне с него. Можеше да си спести безпокойството. Прие го веднага.

Мъжът, който дойде да го поздрави в голямата гостна, беше приблизително колкото него висок и слаб. Беше облечен по подобен начин във вълнен сюртук с двуредно закопчаване, бяла копринена риза и черна копринена панделка, копринена жилетка, леки вълнени панталони и ниски боти с връзки. Облеклото му беше в нюансите на тъмносивото, докато на Макото беше в черно. Това и по-тежките ездачески ботуши, с които бе обут Макото, бяха единствените разлики. Това беше леко разочароващо. Тук, в тази древна крепост, той очакваше да види най-сетне владетел в традиционно облекло.

— Радвам се да се запозная с теб, Макото — каза Генджи и протегна ръка. Когато застанаха лице в лице, се видя, че той изглежда достатъчно млад, за да е по-голям брат на Макото.

Английският на Генджи беше почти безупречен. Дори да имаше лек акцент, той не беше типичен за японец, а приличаше на акцента на Ню Йорк, в средата на долината на река Хъдзън, в околността на Олбъни, ако не се лъжеше. Лингвистичните изследвания на Макото го доведоха до забавното хоби да открива рождените места на хората само по начина, по който говореха. Генджи трябва да е имал учител от този район. Щеше да го попита, ако възникнеше подходяща възможност.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова скоро, мистър Окумичи. Знам, че сте много зает.

— Не бих определил двайсет години като „много скоро“.

Макото се усмихна.

— Изненадвате ме, сър. Най-малкото очаквах до известна степен да се опитате да се измъкнете, дори да ми откажете направо. Да, преди отказа дори най-вероятният резултат ми се струваше да откажете изобщо среща с мен.

— Измъкването е безполезно — каза Генджи, — а отказът — невъзможен. Погледнете се. Погледнете мен. Нашата връзка е повече от очевидна.

— Така ли? Да не би да виждате нещо от Матю Старк у мен?

— Във вашата смелост, да, и в спокойствието ви в трудна ситуация виждам до голяма степен Матю. Той ви е отгледал в края на краищата. Как е възможно да не приличате на него?

Две прислужници се появиха на прага и се поклониха, преди да влязат. Бяха облечени в традиционни кимона, вместо в дрехите в западен стил, които носеха прислужниците, които го приветстваха при пристигането му. Може би подобно на османски паша Генджи се представяше в модерен маниер пред чужденците, а предпочиташе културата на традиционния деспотизъм във вътрешността на замъка. Може би личното снаряжение на владетел, което Макото не виждаше сега, бе изложено там.

Прислужниците оставиха подносите си на масата.

— Да сипа ли чая, господарю мой? — попита едната.

— Благодаря ти, не — отказа Генджи.

Двете прислужници се поклониха и си тръгнаха. Тяхното влизане и излизане беше възможно най-ненатрапчиво.

— Майка ми обслужваше ли ви по този начин?

— Тя наливаше — обясни Генджи, — защото наливането може да бъде демонстрация на грация, показ на елегантност и красота. Тъй като тя притежаваше и трите качества в изобилие, тя естествено имаше тази склонност. Тя обаче не обичаше да носи табли. Не беше прислужница в крайна сметка, така че нито любовта, нито необходимостта го изискваха.

— Тя не е била прислужница? Аз разбрах, че е била, сър. Прислужница или нещо подобно в този замък и в двореца в Токио.

— А — възкликна Генджи. Той отиде до прозореца и погледна към морето.

— Бъркам ли?

— Грешката е моя — призна Генджи.