Есенен мост

Нейната близост ги хвана неподготвени. Само преди няколко момента те я бяха видели от другата страна на кораба да говори с мистър Старк и с капитана. Въпреки че движенията й бяха много нежни, обмислени и свободни, беше очевидно, че тя може да се движи много бързо и много тихо, когато реши да го прави. Историята на нейното пътуване на коне през планината с мистър Старк, среднощното нападение срещу стражите на предателя Сохаку и безстрашната й свирепост в битката за манастира Мушиндо вече бяха станали легендарни, въпреки че събитията, се случиха едва миналата година.

Хейко им обясни:

— Мистър Старк и госпожа Емили са живели в този град, преди да дойдат в Япония. Да обиждате това място е равносилно да обиждате тях.

— Да, госпожо Хейко. — Те продължиха да се кланят дълбоко, със сведени очи, втренчени в палубата на кораба.

„Ще защитавате госпожа Хейко с живота си — каза владетелят Генджи — и я уважавайте, както уважавате мен.“

Джиро и Шоджи, застанали на четири крака и с глави, притиснати към рогозките в двореца „Спокоен жерав“, отговориха: „Да, господарю Генджи.“

„Отнасяйте се към Матю Старк както към всеки господар на моя служба и помнете, че е мой приятел, докато ни раздели смъртта.“

„Да, господарю.“

„В Америка мистър Старк и госпожа Хейко ще изпълнят нашите планове за укрепване на рода. Внимавайте да не пропуснете да се подчинявате и на двамата без колебание.“

„Да, господарю.“

— Не бяхте ли изпратени, за да ни гарантирате защита? — попита ги Хейко.

— Да, госпожо Хейко.

— И как ще направите това, след като прекарвате толкова много време загледани в земята?

Те погледнаха и видяха Хейко да им се усмихва. Въпреки факта, че те бяха смъмрени, усмивката й бе толкова красива и топла, че двамата мъже почувстваха как духовете им се ободряват.

— Отсега нататък смятайте, че непрекъснато сте на бойното поле, и съответно скъсете поклоните си. Не знаем обичаите в тази страна. Ние трябва да внимаваме да не се поддаваме на крайности.

— Да, госпожо Хейко.

Старк се присъедини към тях на парапета на десния борд.

— А, ето го Джиро, Шоджи, как е, харесва ли ви? Вашият първи американски град.

— Много красиво е, сър — каза Джиро.

— Смятам, че се е разраснал значително, откакто заминах. По-голям само за една година.

— Напомня ми Кобе — рече Шоджи. — Същите хълмове, същият град на океана.

Старк беше впечатлен. Никой от тях не говореше много хубаво английски, но и двамата бяха учили усилено през последната година. Независимо колко дълго бе пребивавал в Япония, той знаеше, че никога няма да може да овладее езика им, както тези мъже бяха научили неговия. Тъй като те бяха самураи, те бяха подходили към изучаването на английския език така, както бяха учили бойни техники, стрелба с лък и ръкопашен бой — като въпрос на живот и смърт.

— Да — Старк се обърна към Шоджи, — виждам приликата сега, когато я посочи. Освен че в Кобе на хълма нямаше сгради.

— А — отговори Шоджи, — много правилно, мистър Старк. Вие сте много наблюдателен.

— Докато научиш езика по-добре, използвай по-кратки думи — посъветва го Хейко, — в противен случай ще изглеждаш претенциозен и ще си срам за всички нас.

— Да, госпожо Хейко.

След час бяха на доковете. Джиро и Шоджи наблюдаваха от палубата как групи китайски кули заедно с други групи американски работници разтоварваха кораба.

Джиро каза:

— Китайците и американците не си приличат много.

— Ние не харесваме нито едните, нито другите — рече Шоджи, — а и те не ни харесват. Разбира се, те не се харесват и едни други.

В думите на Шоджи имаше нещо нелогично. Преди Джиро да има време да обмисли достатъчно добре отговора си, към тях се присъедини прислужницата на Хейко, Сачико. Досега тя беше заета с багажа. Това бе първият й поглед към Сан Франциско.

— А, ами той е повече пустош, отколкото град — отбеляза Сачико. — Мислех, че това е важно морско пристанище.

— Така е — потвърди Шоджи. Той беше забелязал още преди, че Сачико е много красива. Изглеждаше още по-красива сега, когато беше единствената японка, която познаваше тук, на седем хиляди мили от родината, освен госпожа Хейко.

Почти същите мисли вълнуваха и Джиро.

— Изобщо не е като Нагасаки или Йокохама — констатира Сачико. — Очаквах повече сгради, хора, всичко в повече. Америка не е ли много мощна държава?

— Много мощна е — потвърди Джиро — и много голяма. Двайсет пъти по-голяма от Япония. По-голямата част от населението е далече на изток.

— Колкото Китай ли е голяма?

Сачико беше на същата възраст като госпожа Хейко, което означаваше, че е на двайсет. Щеше да се омъжи скоро, въпреки че беше съвсем млада. Джиро се запита какво има наум владетелят Генджи, като ги изпраща тримата тук. Сачико, него самия и Шоджи. Някой трябваше да остане. Освен ако владетелят Генджи не възнамеряваше всички те да останат далече от Япония за дълго.

— По-голяма — отговори Шоджи.

— Наистина? По-голяма от Китай? Колко странно.