Есенен мост

— Вие сте изоставили майка ми, господине. Не, моля ви, не казвам, че това е обвинение или присъда на вашите действия, просто е констатация на фактите. Бих искал да знам защо. Не съм дошъл да предявявам претенции към вас, материални или каквито и да било други, нито да ви предлагам да оповестите нашата връзка пред някого, както и да я признаете по някакъв начин. Искам само едно. Отговорът на въпроса „Защо?“.

— Да, аз не съм ви признал както трябваше — каза Генджи, — нито признах майка ви. Надявам се, ще се съгласите, че макар да е несправедливо, не може да се приравни с изоставяне. Никой от вас не е бил изоставен. Вашето добруване беше основна грижа за мен и смятам, че го осигурих по подобаващ начин.

— Простете ми, господине, ако намирам семантичната дискусия за безинтересна — рече Макото. — Въпросът защо остава и той се набива на очи като единствения въпрос от съществено значение.

Генджи се поклони в кръста, какъвто бе западният обичай. Някой го бе изучил добре.

— Ще се опитам да обясня — продължи Генджи. — Нашата модернизация е малко старомодна и поради това е доста повърхностна. Все още сме обвързани с вярванията си, които са напълно средновековни. Преди двайсет години, по времето на вашето раждане, ситуацията беше още по-назадничава. Мисля, че на вас ще ви е невъзможно да си представите колко назадничава.

На прага застана друг човек, този път това бе младо момиче на около дванайсет години. Детското й кимоно не отговаряше на вида й, което напомни на Макото за сестрите му в Сан Франциско. Подобно на тях, беше очевидно, че един от родителите й е японец.

— Защо си в кимоно? — попита Генджи на японски. — Мислех, че мразиш японското облекло.

Малкото момиче се разходи небрежно из стаята. То отговори:

— Това беше вчера. Днес мразя западното облекло.

— Виждам — отбеляза Генджи. — Ела тук за малко. Искам да се запознаеш с някого.

Момичето приличаше на сестрите на Макото, които бяха със смесен произход, но докато те бяха просто красиви, тя беше изумителна. Косата й беше светлокестенява с блестящи червеникави оттенъци. Сякаш златни точици изпъстряха лешниковите й очи. Лицето й бе гладко като най-фина керамика, без да намалява по никакъв начин подвижността и веселостта на изражението й. Във формата на лицето й, размера и ъгъла, под който бяха разположени очите й, носът й, високите скули се усещаше забележителна хармония между Изтока и Запада. Макото видя също във формата на устата й и в начина, по който се извиваше в постоянна лека усмивка, прилика с баща й и със самия себе си. Тя му напомняше за сестрите му, защото съвсем очевидно и тя му бе сестра.

— Шидзука, това е Макото — обясни й Генджи на английски. — Макото, дъщеря ми Шидзука.

Шидзука каза на японски:

— Защо говориш на английски?

— Имената ви са японски — отговори Генджи, — така че в моите думи нямаше кой знае колко английски.

— Престани, татко — смъмри го тя. — Твоите шеги невинаги са смешни.

Макото се намеси:

— Баща ти говори на английски, защото е любезен. Аз съм негов гост и английският е основният ми език.

— Не си ли японец? — попита Шидзука на английски. Обяснението на Макото очевидно беше приемливо за нея.

— Във вените ми тече японска кръв, но аз съм роден в Съединените щати и съм живял цял живот там. Това е първото ми пътуване до Япония.

Шидзука го погледна замислено.

— А — възкликна тя, — ти си онзи Макото. Сега те познах. Гледала съм много твои снимки. Ние сме брат и сестра.

Макото погледна Генджи.

Генджи му обясни:

— Вероятно й казвам повече, отколкото е необходимо. Един от класическите грехове на бащата, който глези.

Шидзука продължи:

— Предполагам, че сме полубрат и полусестра. Имаме различни майки. Също сме полусираци. Майките и на двама ни са умрели при раждането.

— Съжалявам за майка ти, Шидзука. Моята още е жива.

— Хейко е още жива? — Шидзука изглеждаше напълно объркана.

Тя се обърна към баща си.

Както и Макото.

— Коя е Хейко? — попита той.

1862 година, Сан Франциско

Джиро и Шоджи стояха до парапета на десния борд на „Витлеемска звезда“ и гледаха отвъд водата към Сан Франциско. Джиро констатира:

— Въпреки че го гледаме отдалече, пак изглежда варварски.

— А как иначе е възможно да изглежда? — попита Шоджи. В интерес на истината това място му напомняше донякъде на родния град на майка му, Кобе, в Западна Япония, с водите на същия океан, които стигаха до самия край на града, и зелените долини, които се виждаха на близко разстояние. Той нямаше да го признае пред приятеля си, разбира се. Имаше обаче и големи различия. Тук сградите бяха построени не само в подножието на хълмовете, но също по и върху тях. Това не би се случило никога в цивилизована държава като Япония, където всички уважаваха планинските върхове като обиталище на боговете. — Земята на варварите прилича на земя на варварите.

Нежен музикален глас се понесе към тях.

— Може би е дошло време да приспособиш мисленето си. — Звукът бе приятен, но забележката беше ясна.

Когато разпознаха гласа й, те казаха:

— Да, госпожо Хейко — още преди да са я видели.