Есенен мост

Садако никога не го наричаше „господарю мой“, освен в най-официални ситуации, когато беше абсолютно неизбежно. Тя наистина се страхуваше. Той го осъзнаваше и това го караше да се държи по-смело, отколкото се чувстваше. Пристъпи в стаята и започна да затваря вратата зад себе си. Както се надяваше, Садако влезе, преди вратата да се е затворила. Едната й ръка бе на ръката му, а другата — на рамото. Той усещаше как треперещото й тяло се притиска в неговото.

— Спокойно, Садако — рече Киори, докато я водеше към вътрешността на стаята. — Очите ни ще привикнат с тъмнината. А и луната изгрява. Скоро ще има повече светлина.

— Ще има повече светлина, ако скоро отвориш вратата — рече Садако — и стоим близо до нея.

— Ако отворя вратата, могат да ме приемат за страхливец. Ако стоим до нея, това отново ще е проява на страх. Ето. Ще седнем тук, до алкова.

— Това не е ли мястото, където хората слагат леглата си? — Садако спря рязко. Тъй като се държеше за него, той също трябваше да спре.

— Така говорят хората. Хората говорят всякакви неща. Най-добре е да вярваш на собствената си преценка и да не се влияеш от приказките на онези, които не знаят друго, освен да говорят много. Нека поне седнем.

— Сега изглежда малко по-светло — рече Садако и като последва предложението му, седна. — Но все още не виждам почти нищо.

— Забравихме да си донесем постелки — отбеляза Киори с отработена небрежност. — Ще трябва да спим на голите рогозки. — Фактът, че тя се уповаваше на него, му даваше чувство за увереност, което го изпълваше със задоволство. Той се отпусна назад и започна да се протяга на пода.

И веднага изнемощя. В един момент сковаващ студ и изгарящи пламъци го погълнаха; тежестта на земята се стовари върху него в една малко точка, а лекотата на небето го разнесе във всички посоки в космоса; невероятна болка лиши тялото му от сила, а безкраен екстаз му донесе освобождение.

— Киори! — Садако го гледаше. Издигащата се луна освети страха на лицето й. — Какво става?

Киори не можеше да отговори. Дори да можеше, нямаше да знае какво да каже. Той видя как сегашният момент съществува едновременно с многобройни светове, безброй вечности и безкрайни множества от същества, които са и не са него самият. Той видя миналото и бъдещето да се пресичат на безкрайно разстояние към начало, което нямаше начало, и край, който нямаше край, което той нямаше как да възприеме, без да се разпадне.

Сянка на женска фигура се изправи от него като дух, който се разделя от тялото. В един момент той разбра какво се случва с него. Тя бе дошла при него и той бе дошъл при нея. Дългите й коси се разпиляха по раменете й и върху него.

Не, не точно върху него.

В него.

Тя се рееше на една ръка разстояние над рогозката в обичайния маниер на безплътните призраци и като призрак беше отчасти в него, отчасти — извън него. Страшните слухове за призрачното присъствие бяха верни, но той не си бе представял това.

— Киори — обърна се към него Садако. Тя се протегна да го докосне. Преди да го е направила, той заговори, но не на нея.

Той промълви:

— Госпожо Шидзука.

— Владетелю Киори — отговори Шидзука и излезе извън него.

Когато го направи, той загуби съзнание.

— Киори! — Садако се страхуваше прекалено много, за да го докосне. Но нещо трябваше да се направи. Тя се изправи, разтвори вратата и забърза навън, за да намери помощ. Не бе изминала и пет стъпки, когато спря. Ако някой го видеше в това състояние на слабост, във вероятно състояние на временна лудост — защото той изговори името на древно привидение, сякаш се бе явило пред него, — и без това нестабилната му власт щеше да се разпадне. Беше едва петнайсетгодишен с много врагове и малко приятели.

Садако се загледа по тъмния коридор към забраненото крило. Все още трепереща от страх, тя се върна обратно там, където лежеше Киори. Тя самата бе единствената, на която можеше да се уповава да мълчи. Ако Киори не й вярваше, тогава можеше да я убие и неговата тайна щеше да остане неразкрита. Тя не искаше да умре. Но знаеше какъв е дългът й. Баща й беше с нисък ранг, но бе самурай, а тя — самурайска дъщеря.

Садако държеше Киори в ръцете си, докато най-сетне на разсъмване той се събуди.

Той промълви:

— Високата кула. Седмият етаж.

— Няма седми етаж, господарю Киори — каза Садако. Нарочно изговори името му, в случай, че е забравил кой е.

— Аз трябва да го построя. Там ние ще…

Той спря и погледна Садако. Тя го бе видяла в момент на най-голяма слабост. Беше го чула да бръщолеви с призрак. Можеше ли да й се вярва, че ще запази тайната? Имаше само един начин да бъде сигурен. Като я екзекутира.

Или…

Нямаше алтернатива.

Да се ожени за нея.

Кое е по-лошо? — питаше се той. Всяка част от тялото му от главата до петите го болеше. Струваше му голямо усилие да се надигне от скута на Садако.

— Защо се смеете, господарю мой?

— О, защото нашето малко приключение се оказа доста по-неприятно и доста по-приятно, отколкото всеки един от нас очакваше.

1311 година