Есенен мост

Шидзука се усмихна. Лицето на Киори бе спокойно, въпреки че бе умрял от отрова. Не беше изпитал силна болка. Тя се радваше на това.

В продължение на шейсет и четири от преживените седемдесет и девет години владетелят Киори се бе страхувал от нея.

Той се страхуваше от нея, защото тя знаеше бъдещето, страхуваше се от нея, защото беше призрак или въплъщение на собствената му лудост, страхуваше се от нея, защото се появяваше и изчезваше без предупреждение. Но той се страхуваше от нея най-много, защото тя бе вечно млада.

Той никога не си бе представял колко много я плаши той самият. Тази първа нощ в кулата беше само предупреждение. През следващите три години владетелят Киори преминаваше с ужасяваща скорост от младостта към старостта, сякаш силните и безмилостни богове бяха го проклели. Може би това беше вярно. Проклятието беше добро обяснение като всяко друго.

Шидзука остана с призрачния труп на владетеля Киори, докато неясният образ се разпадна за последен път.

Сега във високата кула бе останал само един призрак. Преди слънцето да изгрее, нямаше да има никой.

1842 година

Владетелят Нао не мислеше, че някога ще се завърне на това място. Може би ако беше по-религиозна натура, прахът на дъщеря му щеше да има някакво значение за него. Но прахът си бе прах. Той не вярваше в безсмъртието или прераждането в която и да било от приказно описаните им форми. Не вярваше, че онези, които вършеха лоши неща, са обречени на страдания в демоничните владения, нито вярваше, че добрите и верните се възнаграждават с ангелско съществуване в небесния Рай. Не вярваше, че духовете на починалите вечно са свързани с тленните им останки.

Животът бе живот.

Смъртта бе смърт.

Това бе всичко.

Някога, не много отдавна, съществуването на Нао бе пълно с живот, както и с обещанията и възможностите, които се съдържаха в този живот. После, за кратко, смъртта замени живота. Мидори, такава палава мъжкарана като дете, се оказа с много крехко здраве като жена. Както бе предсказал неговият приятел, владетелят Киори, тя така и не се възстанови от раждането на първото си дете, Генджи. Раждането на второто й дете — дъщеря й, уби и нея, и бебето. В рамките на един месец чума, донесена на брега от руски ловци, порази северната провинция на Нао. Той избегна болестта, като се размина само с лоша кашлица. Съпругата му, синовете и внуците му нямаха този късмет.

Неговият зет Йоримаса надживя Мидори с по-малко от година. Прахът му бе положен до нейния. Това беше формалност и израз на чувство, което той се надяваше да успокои някого, тъй като за него не правеше нищо. Сред някои имаше съмнения за причината за смъртта на Йоримаса. Нао обаче не беше сред тях. Скръбта на Йоримаса го тласна да се върне към пороците на опиума, абсента и алкохола. Той не се върна обаче към предишните си прояви на насилие. Просто не можеше да издържи на празнотата в живота си без Мидори. Нао го разбираше. Той чувстваше същата тъга и празнота. Донякъде му беше все едно, че има внук, който ще продължи рода. Той не се тревожеше вече за рода си. Сигурно същото важеше и за Йоримаса.

Беше намерен встрани от пътя със счупен врат, конят му пасеше спокойно наблизо. Всички факти показваха очевидното. Той се бе натъпкал с опиум и алкохол до състояние на безсъзнание, бе паднал и умрял. Фактът, че един човек не бе приел тази причина, бе доказан с последвалата съвсем наскоро след това смърт на шестнайсет самураи, комарджии и контрабандисти, които бяха заподозрени, че смъртта на Йоримаса е настъпила в резултат на нечестна игра на комар. Всички шестнайсетима бяха убити с един удар на меча отпред на тялото, толкова силен, че бяха или обезглавени, или телата им бяха разсечени почти на две. Всички държаха оръжията в ръцете си или оръжията им бяха паднали до тях. Ничия смърт не бе настъпила из засада или изотзад. Всички слухове сочеха Шигеру, разбира се, но нищо не можеше да бъде доказано. Свидетели нямаше. Най-малкото никой не пожела да се обяви.

Нао чу шум от дреха на прага зад себе си.

Той каза:

— Ако нашият живот няма да е твърде дълъг, може би техният не беше прекалено къс.

Владетелят Киори седна до него.

— Между двете няма връзка. Ако имаше, родителите щяха да се жертват за децата си.

— Въпреки това не мога да не си мисля, че съм живял твърде много. Когато се родих, на трона в Китай беше император Чиенлун, а империята бе толкова мощна, че никой не смееше да застане насреща й. Британският посланик отишъл да го види и императорът казал: „Вие нямате нищо, което ние искаме, можете да си тръгнете“, и британците скоро били освободени. Сега британците идват и си отиват както си искат, продават наркотици на китайците, за да крадат богатството им и да пречупват волята им. Китайците и британците водеха война, която британците спечелиха. Трудно е да си го представим, но е така. Аз не съм за сегашното време.

— Ние с теб сме родени в една и съща година — каза Киори. — Ако ти не си за сегашното време, значи и аз не съм.

— Ти можеш да виждаш бъдещето — възрази Нао, — така че от всички хора единствен ти не може да си старомоден.