Есенен мост

По-късно Генджи винаги съжаляваше, че този ден е поискал баща му да си тръгне, тъй като, когато си тръгна, той си тръгна завинаги. Следващия месец бе намерен мъртъв. До него намериха подарък за Генджи, грижливо опакован в копринена тъкан и придружен от кратко писмо.

В него се казваше:

„Мили сине, прости ми, че пропуснах рождения ти ден. Това е закъснелият ти подарък. Надявам се да го цениш, както аз го ценях.“

Нямаше паметна поема. А истинският самурай би написал.

Подаръкът представляваше фина сребърна верижка с малки бели камъчета, оформени като миниатюрни ябълки с еднаква стилизирана форма. Беше принадлежала на майка му. Генджи си спомни, че често я е виждал прикрепена на пояса й.

Генджи пазеше писмото и подаръка не защото ги ценеше като последен спомен от баща си — не, — а защото така трябваше да се постъпи. Самураите правеха това, което трябва, независимо какво се случва. Той ги прибра и ги забрави, а също обеща на себе си, че ще забрави неговия срамен провал на баща.

1867 година

Генджи разглеждаше верижката с миниатюрните бели ябълки, която държеше в ръката си.

Какво символизираха те — любов, смърт или и двете? В неговия род поне любовта и смъртта изглеждаха необяснимо обвързани. В изпълнение на пророчеството, което бе довело до раждането на Генджи, неговите родители бяха умрели. Вместо да ги спаси, любовта ги бе обрекла на гибел и двамата.

В продължение на години той бе презирал слабостта и страхливостта на баща си. Той разбираше смъртта на майка си. Раждането бе огромен риск. Но кой е този самурай, който би умрял от любов? Някога мислеше, че знае отговора. Сега не беше толкова сигурен. Дали слабостта беше предизвикала смъртта на баща му, или това все пак бе силата? Силата на слабостта, която момчето Генджи не разбираше, беше съвсем понятна за Генджи мъжа. Дали способността му да разбере това означаваше, че е силен или че е слаб?

Тъй като беше съвсем сам в кулата, Генджи се изсмя високо.

Той гледаше малките ябълки от скъпоценен камък в дланта си. С другата си ръка той ги докосваше. Държеше ги от толкова дълго и ги стискаше толкова силно, че те вече не бяха студена скъпоценност, а бяха топли като собствената му плът и кръв.

Окумичи-но-ками-Генджи. Великият владетел на провинция Акаока седеше в главната кула на замъка „Облак врабчета“ през нощта, сам с праха на любимата си майка и почитаемия си баща.

1860 година

Владетелят Киори усети лек световъртеж. Отначало мислеше, че е изпил твърде много саке. После забеляза, че езикът му се вкаменява, както и гърлото му, ръцете и краката му започваха да изтръпват от края, а проясняването на видението му беше съпътствано от слабо сияние светлина като от далечна дъга, което се появи около госпожа Шидзука. Тъй като тя самата бе прозрачна, цялостният ефект предизвика още по-силен световъртеж.

Той се обърна към нея:

— Когато ми казахте, че след тази вечер няма повече да се виждаме, не разбрах точно какво искате да кажете. А вие сте знаела, че аз ще умра.

Госпожа Шидзука отговори:

— Не, господарю, нямах предвид това. Нямах предвид нищо повече, когато казах, че след тази вечер няма да се виждаме повече. Никога не съм ви говорила със загадки, нито с намерение да ви измамя.

— Отричате ли, че сте знаела, че ще бъда отровен? — Киори се загледа в празната купа от супата. — Беше в супата, нали? Кой е убиецът ми?

— Знам много неща. Споделила съм само част от известните ми факти с вас. Бихте ли предпочели да съм ви съобщила за всяко събитие в предстоящия ви живот, за вашите триумфи, трагедии, постижения, разочарования? За времето, за мястото, за това как ще умрете?

Киори поклати глава.

— Права сте както винаги. Винаги съм знаел повече, отколкото съм искал да знам. Да знам повече от това би било непоносимо бреме.

— Понасяхте го добре, владетелю Киори. Благородно, със смелост и достойнство.

— Така ли? — Той се наклони тежко на една страна. Все още дишаше без затруднение. Мускулите му обаче започваха да отслабват. Нямаше да се задържи изправен още дълго време. — Кой ме уби? Влечугото на шогуна Каваками Лепкавото око ли?

Шидзука се придвижи грациозно към него на колене. Тя постави ръцете си нежно на рамото и ръката му. Не можеше да го докосне реално, както и той нея.

Тя се опита да го успокои:

— Не се тревожете. Останете в покой. Следвайте дишането си.

— Ако е Каваками — разсъждаваше Киори, упорито настоявайки на своето, — тогава той е намерил изменник сред приближените ми. Генджи ще бъде в опасност. Трябва да го предупредя. — Вече не можеше да се изправи на крака. Пропълзя към алкова, където пазеше хартия, мастило и четка.