Есенен мост

Ако беше погълнал по-малко опиум и изпил по-малко абсент, ако не бе допуснал срамът му дотолкова да отслаби неговите реакции, а гневът му да го накара да прибърза, Йоримаса би се превърнал в първия човек, който не е позволил да се изпълни пророчество на владетел от рода Окумичи. Но тези лоши навици бяха попречили на благородното му намерение.

Неправилно хванатият меч се заби прекалено високо, в стомаха вместо в червата. Тъй като не се бе подготвил по традиционния начин острието само се плъзна по няколкото пласта дрехи, и не успя да се забие на точното място, за да разпори корема. Въпреки всичко кръвта му щеше бързо да изтече, ако не се бе случило още едно неочаквано събитие.

Мидори му се притече на помощ.

— Господарю мой, какво правите?

Задавен от сълзи на гняв и безсилие, Йоримаса се опита да прокара острието към корема, но надиплените дрехи не му позволиха. С две ръце Мидори сграбчи стърчащата дръжка на меча и с всички сили го извади. Ръцете на Йоримаса задържаха острието през плата на кимоното. Но неговата хватка се оказа по-слаба от тази на Мидори. Когато го извади, мечът и Мидори паднаха на пода встрани.

Мидори хвърли меча и бързо се върна при Йоримаса. Съпругът й и подът под него бяха оплискани с кръв. Тя виждаше как червената течност пулсира в грозния разрез на стомаха му. Притисна раната с ръце, но това не помогна особено.

— Помощ! Помощ! Татко! Татко!

Свали пояса си, махна декоративната панделка и го притисна с все сили към раната. Навсякъде имаше кръв. Учуди се, че тя продължаваше да изтича. Сигурно в тялото му вече не бе останала и капчица.

— Помощ!

Къде бяха всички? Не можеше да чака повече. Ако не му помогнеха веднага, Йоримаса щеше да умре.

Залитайки, Мидори излезе от стаята и отиде да търси баща си.

— Трябваше да ме оставиш да умра — промълви Йоримаса. — Сега ще трябва да опитам още веднъж. Отвратително, нали? Самурай, който трябва да опита два пъти, за да се самоубие.

— Гордея се с теб — рече Киори.

Йоримаса се извърна в леглото, за да погледне баща си. Усилието го накара да потрепери от болка.

— Зная защо се прободе — продължи Киори. — Не искаше да нараниш момичето.

— Ти нищо не знаеш — отвърна Йоримаса. — Никога нямаше да я докосна. Опитах се да се самоубия, тъй като бях единственият представител Окумичи, който се намираше наблизо. Ако ти беше там, щях да се опитам да убия теб. Не се интересуваш от нищо друго, освен от пророчествата. Ти ми я прати като животно, което отива на заколение.

— Пророчеството ще бъде изпълнено. Ти си женен. Жив. Наследникът ще се роди, когато дойде време. Вече не се съмнявам в това.

— Най-после си загуби ума, ти, стар глупако. След тази трагедия господарят Нао никога няма да се съгласи с този брак. Дори и владетелят на ябълките няма да преглътне такъв позор. В момента случката се разнася из цялата страна. Веднага щом възстановя силите си, ще умра.

— Нищо не се разнася — отвърна Киори, — тъй като нищо не се е случило. Сватбата мина добре. Булката и младоженецът разговаряха в началото на нощта, след което булката се върна в покоите на майка си, за да се приготви за пътуването до „Облак врабчета“. Междувременно младоженецът и неговият баща се радват на щедрото гостоприемство на господаря Нао.

— Този позор не може да остане тайна.

Киори се усмихна.

— Забравяш. Преди ти и Мидори да се срещнете през нощта, господарят Нао отпрати всички жени вън от замъка. Никой не бе останал, който да разпространява слухове.

— Няма да спя с дете.

— Знам и не го очаквам от теб.

Сега Йоримаса беше объркан.

— Тогава как очакваш да имаш наследник?

— Той ще се появи, когато дойде моментът. Засега ти ще пазиш Мидори и ще се грижиш за нея. След време тя ще се превърне в жена и ще бъде готова да изпълни брачните си задължения.

— Това е смешно. Подобно нещо се случва само в приказките. Веднага щом се оправя, ще завърша това, което започнах.

— Тогава ще трябва да убиеш първо Мидори — посъветва го Киори. — Тя си мисли, че си се опитал да се самоубиеш, защото ужасно те е разочаровала. Срамът й е непоносим. Каза на майка си, че няма да живее, ако ти умреш.

— Това не ме засяга — заключи Йоримаса и затвори очи.

Киори не каза нищо, но лека усмивка се появи на лицето му и се задържа там за известно време.

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

— Майка ми беше на седемнайсет години, когато аз съм се родил — рече Генджи. — Както е предрекъл дядо ми, баща ми я е пазил и се е грижел за нея, докато тя не е станала готова.

— Такива огромни промени в характера — отбеляза Емили — обикновено са резултат от религиозно пробуждане. Това ли се е случило с баща ви?

— Не — отвърна Генджи. — Той никога не е бил много религиозен човек. Става дума за нещо съвсем различно.

— Какво?

— Той се е променил, защото е разбрал значението на любовта.

— О — Емили се усмихна. — Много умно от ваша страна. Все пак се върнахте на въпроса. Надявам се, че няма вече да твърдите, че това е нещо, което не може да се обясни.