Есенен мост

— Просто се питах — отговори Хиронобу. Той погледна в същата посока като нея и започна да наблюдава как вълните напредват и се отдръпват от брега. — Баща ми е построил тази кула. — Той го изрече с лека нотка на неудовлетворение в гласа. Дали защото синовете винаги се стремят да надминат бащите си?

Шидзука се облегна на него. Тя почувства топлината на тялото му през дрехите. Той бе много топъл. След малко и тя щеше да се затопли, а топлината от нейното и неговото тяло нямаше да се раздели.

1796 година

— Да, господарю Киори — потвърди архитектът. — Напълно разбирам вашите желания.

— Надявам се — отговори Киори. Дори прислугата му не го вземаше на сериозно. Беше едва петнайсетгодишен и бе станал даймио на провинция само преди месец при внезапната смърт на баща си.

— Така е, господарю.

— Но.

— Вие казвате, че искате да се построи още един етаж, седми, защото сте открили, че в древни времена там е имало седми етаж.

— Да. И?

— Вашите описания бяха много ясни, господарю мой. Въпреки това ще бъде много полезно, ако мога просто да погледна плана. Както учителят Кунг казва: „Една картина може да покаже повече от хиляда идеограми.“

Раздразнението на Киори започна да преминава в гняв.

— Ако имах план, не мислиш ли, че досега щях да ти го покажа?

— Нямате ли? Не разбирам. А кой има?

— Никой.

— Но… — Архитектът млъкна.

— Продължавайте.

— Съжалявам, господарю, но не съм ви разбрал правилно. Стори ми се, че казахте, че сте виждали този план.

— Не — отсече Киори. Не можеше да каже истината такава, каквато беше. Твърде неудобна бе. — Казах, че съм виждал седмия етаж. — Архитектът примигна, после очите му се разшириха разбиращо.

— Видение?

— Да. — Надяваше се да не му се налага да обяснява повече.

Архитектът се поклони чак до пода.

— Мога ли да ви поздравя, господарю Киори, и да изразя надежда, че ще бъдем облагодетелствани с още много видения.

— Благодаря ти.

— Ще продължа строителството, по-скоро — възстановяването, незабавно.

— Добре. Когато бъдеш готов да направиш етажа, уведоми ме, за да дойда да го наблюдавам.

— Вие искате да наблюдавате изграждането на етажа?

— Да.

Духът на дамата, който го бе посетил предишната вечер, му бе казал, че етажът трябва да бъде построен точно.

Ако има и най-малка грешка, бе казала тя, ще се появявам пред вас или под пода и ще бъда без крака, или над пода и ще се представям като реещ се призрак.

След като сте моето видение, какво значение има това? — попита той.

Човешкият мозък може да възприеме само ограничена част от това, което изглежда невъзможно, обясни му тя. Ако е прекалено много, се стига до лудост.

— Много добре, господарю. — Архитектът отново се поклони. — Ще бъде направено.

Слухът, че младият господар е наследил дарбата от своите праотци, се разпространи бързо. От този ден слугите и васалите гледаха на него по различен начин. Когато заговореше, те го слушаха с внимание. Когато командваше, му се подчиняваха без колебание. На други места бе възможно хората да се подиграват с пророческите способности на владетелите Окумичи. Не и в провинция Акаока. Властта на управляващия род бе основана на мистичното предсказване и това бе основата за оцеляването и просперитета на провинцията.

Тук да бъдеш с дарба на ясновидец означаваше голям авторитет, дори ясновидецът да бе момче на петнайсет години и дори предсказанието да не беше такова, каквото всички очакваха. Никой никога нямаше да бъде осведомен по-добре.

Така се надяваше Киори. А дали само той я виждаше?

1308 година, Високата кула

Шидзука прекарваше всяка нощ в покоите на съпруга си или когато той предпочиташе да я навести, беше с него в своите. През останалото време през първата седмица от идването си тук тя прекарваше повечето часове в най-високата част на кулата.

— Защо? — питаше я Хиронобу. — Имаш си придворни дами, които ще играят игри с теб. Музиканти, певци, поети, всички са на твое разположение. Ако искаш да яздиш, можеш да си избереш от твоите коне. Или да се возиш на карета.

— Гледката тук ме привлича — отговори Шидзука. — Всичките шестнайсет години от живота си съм прекарала на земята зад стените на абатството. Да виждам толкова много от света и да бъда толкова високо над него е огромно удоволствие за мен. Знам, че тази кула е бойна. Ако не трябва да съм там… — Тя му се усмихна и се поклони.

Хиронобу се разсмя.

— Бойна? Едва ли. Самураите на Окумичи не се оглеждат за врагове отдалече. Ние не чакаме да попаднем в обсада. Ние изобщо не чакаме. Ние сме кавалеристи. Най-добрите на всички японски острови. Във война ние атакуваме, яздейки. А когато ни видят, вече е твърде късно.

В първия разговор, който изобщо някога бяха водили, Хиронобу й бе разказал историята на своята победа над мощната армия на Ходжо и последващото му издигане за велик владетел. Очевидно сред самураите беше обичай постоянно да се хвалят с делата си, а когато говорят за бъдещето, говорят сякаш великите подвизи, които се кълнат, че ще извършат, вече са факт. Преувеличението, не реалността беше доминиращ елемент.

Шидзука се поклони и каза: