Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Бях висока, макар и не прекалено за възрастта си; както отбелязах преди, едва бях навлязла в петнадесетата си година; с идеално права снага, тънка в кръста, лека и свободна, без да дължа нищо на корсети и други такива, косата ми — блестящо кестенява и мека като коприна, падаше по раменете ми на естествени букли и, може да се каже, подчертаваше белотата на гладката ми кожа; лицето ми беше прекалено румено, макар и с правилни черти, а формата му — закръглено-овална, само една трапчинка на брадичката ми имаше малко неприятен вид, очите ми бяха черни, колкото можете да си представите и по-скоро премрежени, отколкото искрящи, освен в някои случаи, когато, казвали са ми, излъчваха достатъчно огън; зъбите ми, които всякога бях пазила внимателно, бяха малки, равни и бели; гръдта ми беше леко надигната — по-скоро обещание, отколкото достигнат размер, но много скоро щеше да се оформи в кръгли, здрави гърди. Накратко, имах всички необходими за красотата атрибути според общовалидните изисквания или поне суетата ми забраняваше да подлагам на съмнение присъдата на суверенните съдии — мъжете; всички те или поне всички мъже, които познавах, високо ме оценяваха; срещала съм хора, дори сред моя пол, които ни най-малко не отричаха хубостта ми, докато други ме хвалеха неосъзнато, като се опитваха да копират от мен тези качества на личността ми или части от фигурата ми, в които очевидно ги превъзхождах. Може би притежавам прекалено самочувствие, но защо да бъда неблагодарна към природата и към формите, на които дължа благословията и късмета си, трябва ли да потисна, като се престоря на скромна, желанието да спомена тези безценни дарове?

И така, бях облечена и хич не ми идваше на ума, че цялата тази весела премяна не е нищо повече от нагиздване на животно за жертвоприношение; аз невинно отдавах всичко на приятелството и добротата на сладката ми г-жа Браун, която, забравих да кажа, под претекст че ще държи парите ми на сигурно място, беше прибрала дребните (така ги наричам сега) монети, които ми бяха останали след разходите по пътуването.

След известно време, прекарано най-приятно пред огледалото в самовъзхищение, за което най-голям дял имаха новите ми дрехи, бях изпратена в приемната, където старата дама ме поздрави и ми пожела приятно носене на новото облекло, което, уверено каза тя, ми стояло така добре, сякаш цял живот съм носила само най-фини премени, сигурно ме мислеше за достатъчно глупава, за да преглътна всичко. В същото време тя ме представи на един друг неин братовчед, възрастен господин, който стана на крака при влизането ми в стаята, а аз му се поклоних, и той ме поздрави, но сякаш се обиди, че му поднесох само бузата си за целувка — грешка, която той незабавно поправи, като прилепи устните си към моите със страст, на каквато не бях и помисляла, че е способен, фигурата му, как да кажа, нищо не може да бъде по-стряскащо или отблъскващо, думи като грозен и неприятен са безсилни да предадат представата за вида му.

Представете си човек над шестдесетте, нисък и зле сложен, с мъртвешко жълтеникав тен, с големи, изпъкнали очи, вторачени като на обесен, с два зъба, подаващи се извън устата, подобно на слонски бивни, мораво-сини устни и дъх като на вещер, при това в усмивката му имаше нещо, което го правеше страшен, ако не и смъртно опасен за бременни, и въпреки всичко, това посмешище на мъж беше толкова сляпо за собствените си уродства, че се смяташе родено за удоволствия; и тъй като никоя жена нямаше да отиде при него доброволно, той даваше големи суми на нещастници, които се наемат да изиграят любовно чувство към неговата особа, докато към другите, които нямаха умение или търпение да прикрият ужаса, който им вдъхва, се държеше направо брутално. Импотентността, много повече от нуждата, го караше да търси разнообразие и провокации, които да го докарат до някаква степен на наслада, която често му се изплъзваше, защото силите го напускаха, а това винаги го хвърляше в пристъп на гняв, който той изливаше, колкото си иска, върху невинните обекти на краткотрайното му желание.

Това значи беше чудовището, на което моята добросъвестна благодетелка, която от отдавна му осигуряваше подобни забавления, ме беше обрекла и нарочно ме беше изпратила да ме огледа. Тя съответно ме накара да застана пред него, завъртя ме, разкопча нагръдника ми, посочи му нежните линии и белотата на пазвата ми, едва започваща да се изпълва, после ме накара да се разходя и използва като повод ~безизкусната ми походка, за да опише всичките ми прелести, накратко — не пропусна нищо, а той отговаряше само с доволни кимвания в знак на одобрение, като ме гледаше алчно, защото аз понякога го поглеждах крадешком и срещах пламналия му, нетърпелив поглед, но веднага след това ужасено отвръщах очи, което той, самоуверен по характер, отдаваше на моминска скромност или на преструвка.