Фантом

Малко хора слязоха на гарата във Фелс Чърч и Стефан много скоро зърна познатата фигура на Аларик. След като слезе на перона, Аларик се извърна назад, за да подаде ръка на слабата афроамериканка, която се появи зад него.

Доктор Селия Конър със сигурност беше красавица — Стефан не можеше да го отрече. Беше слаба, дребна като Бони, с тъмна кожа и късо подстригана коса. Усмивката, с която дари Аларик, докато поемаше ръката му, бе едновременно чаровна и леко пакостлива. Младата жена имаше големи кафяви очи и дълга, грациозна шия. Дрехите й бяха стилни, но практични. Обута бе с меки кожени ботуши, прилепнали джинси и сапфиреносиня копринена риза. Около врата й бе увит дълъг прозрачен шал, който й придаваше допълнителна изисканост.

Когато Аларик, с разрешената си пясъчноруса коса и момчешката си усмивка, прошепна нещо фамилиарно в ухото й, Стефан усети как Мередит се напрегна. Видът й издаваше, че в този момент изпитва горещо желание да изпробва някои нови бойни техники върху прекрасната съдебна антроположка.

Но когато Аларик зърна Мередит, той мигом хукна към нея, грабна я в прегръдките си и я завъртя буйно във въздуха. Тя видимо се отпусна. След миг двамата вече бъбреха оживено и се смееха. Не можеха да спрат да се докосват, като че ли искаха да се уверят, че най-после наистина са заедно.

Беше ясно, каза си Стефан, че тревогите на Мередит за отношенията между Аларик и доктор Конър са лишени от основание, поне що се отнасяше до Аларик. Стефан насочи отново вниманието си към Селия Конър.

Първите предпазливи лъчи на Силата му, разпрострени като фини пипала, доловиха леко трептене на надигащо се негодувание откъм антроположката. Напълно разбираемо: тя беше човек, беше доста млада, въпреки самоувереното й държание и многото професионални постижения и бе прекарала доста дълго време в съвместна работа с привлекателния Аларик, по време на която несъмнено се бяха сближили. Нямаше да е изненадващо, ако изпитва донякъде собственически чувства към него. И ето че изведнъж една тийнейджърка й го отнемаше, притегляйки го в своята орбита.

Но по-важно беше, че Силата му не откри никаква свръхестествена сянка около нея, нито ответна Сила. Каквото и да бе значението на изписаното с кръв име на Селия, изглежда доктор Конър нямаше нищо общо с появата му.

— Някой да направи снимки! — подвикна смеещата се Бони. — Не сме виждали Аларик от месеци. Трябва да документираме завръщането му!

Мат извади мобилния си телефон и направи няколко снимки на прегърнатите Аларик и Мередит.

— Снимай и всички нас! — настоя Бони. — И вие, също, доктор Конър. Да застанем пред влака — страхотен фон е. Ти направи тази, Мат, а след това аз ще те снимам с тях.

Направиха различни пози: как се блъскат развълнувано един в друг, как се извиняват, как се представят на Селия Конър, как се прегръщат възторжено. Стефан се озова избутан в края на групата, ръката на Елена бе сплетена с неговата, а той дискретно вдъхваше сладкия мирис на косата й.

— Всички да се качват! — извика кондукторът и вратите на влака се затвориха.

Изведнъж Стефан осъзна, че Мат бе спрял да снима и се взираше в тях, а сините му очи бяха разширени от безкраен ужас.

— Спрете влака! — изкрещя той. — Спрете влака!

— Мат? Какво има, за Бога! — промълви Елена слисано. И тогава Мередит погледна зад тях към влака с изражение на нарастваща тревога и разбиране.

— Селия! — рече настойчиво и се протегна към жената.

Стефан гледаше объркано как Селия се отдръпна рязко от тях, сякаш някаква невидима ръка я бе сграбчила. Когато влакът бавно потегли, Селия тръгна редом, после се затича с неестествени, обезумели движения, докато ръцете й се мятаха диво около гърлото.

Внезапно полезрението на Стефан се измести и той разбра какво ставаше. Прозрачният шал на Селия някак си се бе защипал от затворената врата на влака и сега с всяка минута все повече се пристягаше около шията й. Тя тичаше, за да не се удуши, а шалът я държеше като с каишка. И тогава влакът започна да увеличава скоростта си. Ръцете й теглеха отчаяно шала, но и двата му края бяха затиснати от вратата и дърпането само още повече го затягаше около врата й.

Селия наближаваше края на перона, а влакът се движеше все по-бързо. Краят на перона се издигаше на няколко метра над твърдата, покрита с едър чакъл земя. След няколко минути Селия щеше да падне, да си счупи врата, а влакът щеше да продължи да я влачи с километри.

Стефан осъзна всичко това за по-малко време, отколкото му бе нужно, за да си поеме дъх, и мигом се задейства. Усети как кучешките му зъби се удължават, когато Силата се надигна в него. И той се затича към Селия, по-бърз от всеки човек, по-бърз от влака.

С едно светкавично движение я взе в прегръдките си, освободи натиска около шията й и разкъса шала.