Финансист

Ирландците са мъдри и трезвомислещи хора. Ако им се случи неприятност, те не се отчайват, а се стремят да погледнат на злото откъм по-малко черната му страна. Когато Бътлър прочете за първи път писмото, тръпки преминаха по якото му тяло. Той инстинктивно стисна зъби и присви сивите си очи. Дали беше вярно? Но ако не беше вярно, щеше ли авторът на писмото да бъде така категоричен: „Ако не вярвате, наблюдавайте къщата с № 931 на Северна Десета улица“? Нима точната и подробна информация не беше достатъчно доказателство? И дъщеря му да го позори с човека, който предната вечер бе идвал при него да го моли за помощ и за когото той бе направил толкова много! В съзнанието му по-ярко от всеки друг път изникна образът на неговата очарователна и изискана дъщеря, а в същото време проблесна и прозрението за истинската същност на Франк Алджърнън Каупъруд. Как не беше доловил досега коварството на този човек? И ако наистина между Каупъруд й Ейлийн е имало нещо, как не го е забелязал?

Родителите често проявяват прекалена увереност в добродетелите на своите деца и времето само засилва тази увереност. Щом нищо лошо не се е случило досега, значи няма и занапред да се случи. Те виждат децата си всеки ден, но ги виждат с очите на обичта. Тази силна обич ги кара да смятат, че техните деца са не само хубави, но и по-добри от чуждите и затова не са податливи на вредни увлечения. Мери естествено е добро момиче — е, малко е буйничка, но какво лошо би могло да й се случи? Джон е честно и сериозно момче — нима би могъл да постъпи недостойно? Повечето родители се стъписват, когато внезапно и случайно открият някакво провинение на някое от своите деца. „Моят Джон! Моята Мери! Невъзможно!“ А то е възможно. Напълно възможно. Напълно вероятно. Някои родители поради липса на опит или неразбиране — или и двете заедно — веднага стават груби и жестоки. Те се чувстват безкрайно огорчени, като си помислят колко нежност са отдали и колко жертви са направили. Други се отчайват, съкрушени от непостоянството и несигурността на живота, от мисълта за неведомите пориви на човешката душа. Трети, преминали през изпитанията на живота или надарени с ум и интуиция — или и с двете, — оценяват тези провинения като проява на оная магия, която наричаме живот, и знаят, че е напразно да се борят с нея освен с много изтънчени и хитри средства, затова се стремят да виждат нещата в по-добра светлина и сключват примирие, за да имат време да размислят. Мислещите знаят, че животът е неразгадаема тайна. Останалите си въобразяват, че могат да променят нещо, и напразно се вълнуват и тревожат.

И тъй Едуард Бътлър, надарен с ум човек, преминал през тежки житейски изпитания, стоеше на прага на къщата си и държеше в голямата си груба ръка листчето евтина хартия, което съдържаше такова страшно обвинение срещу дъщеря му. Той си я припомни като съвсем малко момиченце — Ейлийн беше първата му дъщеря, — припомни си колко силно я бе обичал през всичките тези години. Тя беше красиво дете — колко пъти златисточервеникавата й косица бе лежала разпиляна върху гърдите му, колко пъти коравите му и груби пръсти бяха милвали нежните й бузки! Ейлийн, неговата красива и жизнерадостна, вече двайсет и три годишна дъщеря. Потънал в мрачни, неприсъщи за него тъжни размисли, Бътлър не можеше да реши как да приеме случая, какво да каже, как да постъпи. Най-сетне призна пред самия себе си, че не е сигурен какво точно трябва да направи. Ейлийн! Ейлийн! Неговата Ейлийн! Ако майка й научи, това ще я съкруши. Тя не бива да знае! И все пак дали наистина не бива?

Бащиното сърце! По различни и неведоми пътища броди любовта на хората. Любовта на майката стои над всичко, тя е първична, едновременно егоистична и себеотрицателна. Тя е несравнима. Любовта между съпруга и съпругата или между любовника и любовницата е едно обещание за взаимна обич и нежност, едно споразумение за партньорство в любовната битка. Любовта на бащата към сина или дъщерята, когато тази любов съществува, е великодушна, щедра, обагрена с тъга и размисъл, даваща, без да очаква отплата; тя прилича на отношението към изпаднал в беда странник, комуто казваш: „Здравей!“ и „На добър час!“ — странник, за когото си готов да направиш всичко, за да го предпазиш по пътя му; тя е трезва преценка за достойнства и недостатъци, тя скърби за неуспеха и се гордее с постиженията. Тя е оня красив цвят на мъдростта, който почти никога не иска нещо за себе си, а се стреми само да дава — разумно и щедро. „Дано синът ми да преуспее! Дано дъщеря ми да бъде щастлива!“ Кой не е чувал тези страстни пожелания, родени от бащинската мъдрост и любов?