Финансист

Оуен се изненада от неприкрития гняв на баща си. Почуди се каква ли може да бъде причината, но реши, че баща му и Каупъруд са си разменили някоя и друга остра дума. Отиде в стаята си, написа съответното искане и повика един служител. Бътлър се приближи до прозореца и се загледа навън. Трудно му беше вече да сдържа гнева, горчивината и ожесточението си.

— Негодник такъв! — неочаквано и за самия себе си възкликна глухо той. — Няма да го оставя на мира, докато не му взема и последния долар! Ще го пратя в затвора, ще го пратя! Ще го смажа! Ще види той!

Стисна големите си юмруци и изскърца със зъби.

— Ще го поставя на мястото му! Ще го разоблича! Мошеникът му с мошеник! Мръсен негодник!

За първи път в живота му го обземаше такава неукротима, жестока ярост.

Той закрачи из кабинета, обмисляйки какво да направи. Ще попита Ейлийн — да, тъкмо това ще направи. Ако лицето или устните й му подскажат, че подозрението му е основателно, тогава ще се разправи с Каупъруд. Историята с градския ковчежник беше добре дошла. Участието на Каупъруд в нея от гледна точка на закона не беше престъпление, но можеше да се направи така, че да се превърне в престъпление.

Бътлър нареди на един служител да каже на Оуен, че излиза за малко, качи се на един трамвай и си отиде у дома, където завари по-голямата си дъщеря, която тъкмо се канеше да излиза. Беше облечена в рокля от пурпурно кадифе, обточена с тесен плосък сърмен галон, а на главата си бе сложила фрапантен пурпурен тюрбан, украсен също със сърма. Беше обута със съвсем нови ботинки от бронзово на цвят шевро, а на ръцете си имаше дълги ръкавици от светлолилав велур. На ушите й се полюляваха дълги обици от черен кехлибар — предпочитаното от нея напоследък украшение. Като я видя, старият ирландец по-ясно отвсякога осъзна, че е отгледал птичка с рядко оперение.

— Къде отиваш, дъще? — попита той, като доста несполучливо се опита да прикрие страха, мъката и стаения си гняв.

— В библиотеката — отвърна тя непринудено, но веднага долови, че баща й е в особено настроение. Лицето му беше навъсено. Изглеждаше някак уморен и унил.

— Качи се за малко в кабинета ми — каза той. — Искам да поговоря с теб, преди да излезеш.

За Ейлийн тази покана прозвуча странно и събуди у нея и любопитство, и почуда. Баща й нямаше навик да я вика в кабинета си, и то тъкмо когато тя се готви да излиза. Л и поведението му в случая подсказваше, че необичайната покана предвещава и разговор за нещо необичайно. Ейлийн като всеки човек, който нарушава строгите морални норми на своето време, съзнаваше, усещаше какви пагубни последици би имало разкриването на тайната й. Често се бе питала как ли ще постъпят близките й, ако научат за връзката й, но никога не бе успявала да си отговори. Баща й беше своенравен човек, но тя не помнеше случай да се е отнесъл грубо или поне строго към някой член на семейството и най-малко към нея — неговата любимка. Струваше й се почти невъзможно нещо да разколебае голямата му обич към нея — каквото и да било то. И все пак не беше съвсем сигурна.

Бътлър тръгна нагоре по стълбата тежко, сякаш забиваше големите си ходила в стъпалата. Ейлийн го последва, като не пропусна мимоходом да се огледа във високото стенно огледало в хола. Колко е хубава, а кой знае какво я чака сега! Какво би могъл да иска баща й от нея? Като си зададе този въпрос, руменината в миг изчезна от страните й.

Бътлър влезе в душния си кабинет и седна в голямото кожено кресло, което по размерите си не съответстваше на останалите мебели освен на писалищната маса. От другата страна на масата срещу прозореца имаше едно кресло, на което той канеше ония, чието изражение искаше да следи. Когато Ейлийн влезе, той й посочи креслото — а това я изплаши допълнително и каза:

— Седни там!

Тя седна, без все още да разбира намеренията му. Изведнъж си спомни обещанието, което бе дала на Каупъруд — да отрича всичко, каквото и да се случи. Ако баща й очаква да изтръгне от нея нещо по този въпрос, няма да успее. Длъжна е да устои заради Франк, реши тя. Красивото й лице придоби твърд и упорит израз. Ейлийн стисна малките си равни бели зъби и баща й разбра, че тя се готви да се защитава срещу евентуално нападение. Това потвърди опасенията му, че е виновна, и мъката, срамът, огорчението го завладяха с още по-голяма сила, и той още по-остро осъзна колко е нещастен. Затършува из левия джоб на жакета си и измъкна от купа всевъзможни листчета фаталното, написано на евтина хартия съобщение. Докато изваждаше от малкия плик самото писмо и го разгъваше, без да каже нито дума, големите му пръсти трепереха. Ейлийн наблюдаваше лицето и ръцете му и се чудеше какво ли държи. Той й подаде малкия лист, който почти се губеше в голямата му ръка, и каза:

— Прочети това!

Ейлийн взе листа и за миг изпита облекчение, че може да сведе поглед. Но това облекчение трая само миг, защото трябваше отново да срещне погледа на баща си.