— Не си пропилявай възможностите, Джордж! Не се отказвай тъкмо сега! След няколко години ще имаш милиони — и то без да си мръднеш пръста. Работата ти ще се състои само в едно — да ги съхраняваш. Помни ми думата! Ако не ми помогнеш, те ще те изоставят в момента, в който аз изляза от играта, и ти ще отидеш в затвора. Кой ще внесе петстотин хиляди долара вместо теб, Джордж? Откъде ще ги намерят Моленхауър, Бътлър или който и да било друг при сегашното положение? Няма да могат да ги намерят, пък и да ги намерят, няма да ги внесат. Пропадна ли аз, ще пропаднеш и ти и под съд ще дадат теб, а не мен. На мене, Джордж, не могат да ми направят нищо. Аз съм посредник. Не съм те карал да идваш при мен. Ти дойде по своя воля. Ако не ми помогнеш, свършено е с теб, казвам ти, ще те пратят в затвора и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че изобщо има затвори. Защо не се защитаваш, Джордж? Защо не браниш интересите си? Имаш жена и деца, за които трябва да се грижиш. Положението ти няма да се влоши повече, ако ми дадеш още триста хиляди долара. Какво значение има дали ще липсват петстотин или осемстотин хиляди? Все едно е, ако ще те съдят. Освен това дадеш ли ми тези пари, изобщо няма да се стигне до съд. Аз няма да фалирам. Тази буря ще отмине след седмица или след десет дни и ние отново ще бъдем богати. За бога, Джордж, не губи самообладание! Бъди благоразумен, помнели още веднъж!
Той замълча, защото от отчаяние и безволие лицето на Стенър се бе разплуло и бе заприличало на някаква пихтиеста маса.
— Не мога, Франк — простена той. — Казвам ти, не мога. Те ще ме накажат жестоко, ако го направя. Ще ме унищожат. Ти не знаеш какви хора са.
В душевния срив на Стенър Каупъруд видя и собствената си гибел. Какво можеше да се направи с такъв човек? Как можеше да му се вдъхне увереност в собствените сили? Не, това беше невъзможно. Той вдигна ръце — жест, който изразяваше разбиране за безсмислието на всякакви по-нататъшни усилия и отвращение, и достойнство — и си тръгна самоуверено. Когато стигна до вратата, се обърна.
— Жал ми е, Джордж — каза той, — жал ми е за теб, не за мен. Рано или късно аз ще се оправя. Ще бъда богат. А ти правиш най-голямата грешка в живота си. Ще бъдеш беден и ще лежиш в затвора. И за това ще виниш само себе си. Ако не беше пожарът, нямаше да възникне въпросът за тези пари. Моите работи са наред, като изключим падането на цените, предизвикано от паниката. А ти седиш тука с цяло състояние в ръцете си и позволяваш да те заплашват банда интриганти и мошеници, които при нормални обстоятелства биха могли да ни навредят толкова, колкото и един заек. Те се интересуват от теб само заради това, което могат да ти вземат. Искат да ти попречат да направиш оная стъпка, която може да ти спаси живота. От страх да ми дадеш някакви жалки триста хиляди долара, които аз ще мога да ти върна след три или четири седмици в четирикратен и петкратен размер, си готов да ме оставиш да фалирам, а ти да отидеш в затвора! Не те разбирам, Джордж. Ти си обезумял. Ще съжаляваш за това, докато си жив!
Той изчака няколко секунди, за да разбере дали все пак последните му думи няма да окажат случайно някакво въздействие, но като видя, че Стенър продължава да седи все така отпуснат и безволев, поклати тъжно глава и си излезе.
За първи път в живота си Каупъруд проявяваше някакъв признак на слабост или отчаяние. Той винаги се бе отнасял с недоверие към древногръцката легенда за човека, преследван от фурните. Но сега като че ли наистина някаква зла съдба го преследваше неумолимо. Поне така изглеждаше. Но все едно — преследван или не, нямаше намерение да се обезсърчава. Дори и при тези първи признаци на униние той вдигна глава, изпъна гърди и закрачи както винаги енергично и самоуверено.
В голямата стая пред кабинета на ковчежника Каупъруд завари секретаря на Стенър Албърт Стайърс. В миналото той и Албърт винаги бяха разменяли по някоя и друга приятелска дума и бяха обсъждали отделни по-дребни сделки, свързани с градския заем, тъй като Албърт разбираше от финанси и счетоводство много повече, отколкото самия Стенър.