Безпокоеше се само да не би Стенър да се появи случайно и да се опита да му попречи. Но в края на краищата всичко беше напълно законно. Той имаше право на този чек при условие, разбира се, че е депозирал, както би могло да се предполага, сертификатите при попечителя на амортизационния фонд. Каупъруд напрегнато чакаше Албърт да напише чека и чак когато го взе, въздъхна с облекчение. Сега вече имаше тези шейсет хиляди долара, а до вечерта щеше да събере и обещаните му седемдесет и пет хиляди. Утре ще трябва отново да посети Лий, Кичън, „Джей Кук и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“ — всички тези немалко на брой лица и фирми, към които имаше задължения, — за да види какво още би могло да се направи. Колко жалко, че не разполагаше с малко повече време! Поне с една седмица.
ГЛАВА XXIX
Но най-малко на отсрочка можеше да се надява в този критичен момент. С отпуснатите от приятелите му седемдесет и пет хиляди долара и с шейсетте хиляди, взети от Стенър, той погаси заема си към Джирардската национална банка, а остатъка от трийсет и пет хиляди долара прибра в един сейф у дома си. След това за последен път се обърна към банкерите и финансистите, те обаче отказаха да му помогнат. Но той не се отчая дори в този труден за него момент. Погледна от прозореца на кантората си към дворчето и въздъхна. Какво още би могъл да направи? Изпрати една бележка на баща си с молба да намине към него, за да обядват заедно. Изпрати бележка и на своя адвокат Харпър Стеджър — мъж на неговата възраст, когото ценеше и обичаше, — с която също го молеше да се отбие. Премисляше всевъзможни планове от кого и как да поиска отсрочки, съчиняваше на ум обръщения до кредитори и тем подобни, но уви, нямаше изход, щеше да фалира. Най-лошото беше, че историята със заемите от градския ковчежник щеше да стане обществен, нещо повече — политически скандал. Крайно неприятна му беше мисълта, че ще бъде обвинен, ако не юридически, то поне морално, като съучастник в престъпно разхищение на градските пари. С какво настървение конкурентите му ще разпространяват този факт! След като фалира, може би отново ще се изправи на крака, но това ще бъде трудна работа. Ами баща му! И той щеше да пострада заедно с него. Вероятно щеше да бъде принуден да се откаже от високия си пост в банката. Такива мисли се въртяха в главата на Каупъруд, когато един от служителите му доложи за пристигането на Ейлийн Бътлър и Албърт Стайърс.
— Поканете мис Бътлър — каза той, като се изправи — и кажете на мистър Стайърс да почака.
Ейлийн влезе бързо и енергично, облечена както винаги ефектно. Носеше всекидневен костюм от светлокафяво сукно с малки тъмночервени копчета и кафеникавочервена шапка с високо дъно, без периферия и със спускащо се надолу дълго перо — особен модел, който тя знаеше, че й отива, — а шията й беше украсена с троен гердан от позлатени мъниста. На ръцете си както винаги имаше ръкавици и бе обута с изящно изработени ботинки. В очите й се четеше тъга, която тя напразно се опитваше да прикрие.
— Скъпи — възкликна тя и протегна ръце към него. — Какво се е случило? Толкова ми се искаше да те разпитам онази вечер! Наистина ли ще фалираш? Снощи чух татко и Оуен да говорят за теб.
— И какво казаха? — попита той, като я прегърна през раменете и спокойно се вгледа в разтревожените й очи.
— О, знаеш ли, татко много се е настроил срещу теб. Той ни подозира. Някой му е изпратил анонимно писмо. Снощи се опита да изтръгне от мен някакво признание, но не успя. Аз отричах всичко. Два пъти идвах тук тази сутрин, но теб те нямаше. Страхувах се той да не те види преди мен и ти да не изтървеш нещо.
— Аз ли, Ейлийн?
— Не, не, нямах това предвид. Толкова са ми объркани мислите! О, скъпи, така се разтревожих! Цяла нощ не можах да мигна. Мислех, че съм по-силна, но така се разтревожих за теб! Знаеш ли, той ме накара да седна до писалищната му маса точно срещу светлината, за да може по-добре да вижда лицето ми, и тогава ми показа писмото. Така се изненадах в първия миг, че не знам нито какво съм казала, нито как съм изглеждала.
— И все пак какво му каза?
— Ами казах: „Какво безобразие! Това е лъжа!“ Но не го казах веднага. Сърцето ми биеше до пръсване. Боя се, че може да е разбрал нещо по лицето ми. Едва си поемах дъх.
— Баща ти е умен човек — каза Каупъруд. — Познава добре живота. Положението ни не е леко, нали разбираш. За щастие той е решил да ти покаже писмото, а не е отишъл да наблюдава къщата. Предполагам, че за него това би било доста мъчително. А сега вече не може да докаже нищо. Но знае, трудно ще го заблудиш.
— Кое те кара да смяташ, че знае?
— Видях го вчера.
— Да не би да ти е казал нещо?
— Не. Разбрах по лицето и по погледа му.
— Скъпи, толкова ми е жал за него!
— Знам. И на мен също. Сега обаче нищо не може да направим. Трябвало е да мислим предварително.
— Но аз толкова те обичам, скъпи, а той никога няма да ми прости! Така силно е привързан към мен. Не бива да разбере. Аз нищо няма да призная. О, мили!