Финансист

Стоеше вцепенена, вперила поглед в писмото. Не й се искаше да повярва. Тя наистина бе забелязала, че двамата изпитват влечение един към друг, макар и явно да се стараеха да го прикриват. Франк очевидно харесваше Ейлийн и никога не пропускаше случай да я защити. Самата Лилиан често си бе мислила колко си подхождат те по темперамент. Франк обичаше да общува с млади хора. Но той беше женен, имаше жена и две деца, пък и какво можеше да го свързва с дъщерята на един бивш боклукчия? Неговото финансово и обществено положение бяха стабилни и той едва ли би рискувал да ги провали. И все пак Лилиан се замисли. Беше на четирийсет години, имаше две деца, леки бръчки се бяха появили по лицето й, подозираше, че вече не е обичана — а това са неща, които биха накарали всяка жена, дори и материално осигурена, сериозно да се замисли. Къде би могла да отиде, ако го напусне? Какво ще си помислят хората? Ами децата? Ще успее ли да докаже тази любовна връзка? Дали би могла да го залови на местопрестъплението? А и желае ли това?

Сега Лилиан си даде сметка, че не обича Франк така, както някои други жени обичат мъжете си. Или поне че не го обича страстно. През всичките тези години бе приемала любовта му като нещо, което естествено й принадлежи, и беше уверена, че той я обича достатъчно силно, за да не й изневери. Мислеше си, че е прекалено зает с много по-сериозни неща, за да се заплете в такава жалка любовна връзка, за каквато се говореше в писмото, и не би допуснал тя да стане пречка в голямата му кариера. Очевидно не беше така. Какво трябва да направи? Какво да говори? Как да се държи? Нейният не особено блестящ ум никак не можеше да й помогне в такъв труден момент. Тя не беше способна нито да си изясни собствените намерения, нито да се бори за тяхното осъществяване.

В най-добрия случай посредственият ум не представлява нищо повече от един съвсем прост механизъм. Неговите функции приличат на инстинктивните реакции на стридата или може би дори на мидата. И както тези мекотели чрез своето сифонно устройство влизат в съприкосновение със заобикалящите ги огромни водни маси, така и посредственият ум чрез своя сифонно действащ мисловен апарат се докосва до огромния океан от факти и обстоятелства, наречен живот. Но той всмуква толкова малко и връща обратно също тъй малко от тези факти и обстоятелства, че нито те му оказват въздействие, нито той на тях. Такъв ум не е годен да осмисли сблъсъците — лични и обществени, — които изпълват живота. Житейските бури и човешките нещастия достигат до него само случайно. И когато му се натрапи някакъв груб, драстичен факт като това писмо например, настъпва мъчително объркване и почти пълна парализа на обичайните процеси. Сифонната система престава да работи добре. Тя започва да всмуква само страх и отчаяние. Непригоденият да възприема такива факти механизъм започва силно да скърца като машина, в която са попаднали песъчинки и животът в повечето подобни случаи или секва напълно, или продължава едва-едва да мъждее.

Такъв посредствен ум притежаваше и мисис Каупъруд. Тя не знаеше нищо за живота. И животът не можеше да я научи на нищо. Тя не беше способна да реагира на факти, които излизаха извън нормите. Въобразяваше си, че притежава жизнелюбието на Ейлийн Бътлър, но това беше една самоизмама. За обаятелна я смятаха единствено онези, които харесваха кротките и улегнали жени. Тя с нищо не блестеше — нито с красива външност, нито с богата душевност. Франк Каупъруд неслучайно се бе питал още в началото на брачния им живот защо се бе оженил за нея. Той вече не си задаваше този въпрос, защото смяташе, че е безсмислено човек да се връща към грешките и неуспехите на миналото си. Излишно беше според него да съжаляваш за каквото и да било. Погледът и мислите му бяха отправени само към бъдещето.

Мисис Каупъруд беше разстроена — разбира се, така както може да бъде разстроен човек с нейната вътрешна нагласа. Тя сновеше из къщата, отдадена на тревожните си мисли. В писмото я приканваха да се увери сама в истината, но тя реши да изчака. Трябваше да помисли как точно да осъществи наблюдението на тази къта, ако изобщо предприемеше подобна стъпка. Франк не биваше да разбере нищо. Ако случайно се окажеше, че въпросната жена е Ейлийн Бътлър, макар че едва ли беше тя, Лилиан би трябвало да уведоми родителите й. Но това би означавало да злепостави и самата себе си. Реши да прикрива, доколкото може, настроението си по време на вечерята, но Каупъруд изобщо не се прибра. Времето му беше така запълнено със срещи и разговори с баща му и с най-различни други хора, че тя не го видя нито тази понеделнишка вечер, нито през следващите дни.