Финансист

В този критичен момент Лилиан забрави за писмото и за изневярата на мъжа си или по-точно те минаха на заден план в съзнанието й. Тя беше поразена, изплашена, разстроена и объркана. Нейният малък, спокоен и красив свят се въртеше шеметно пред очите й. Буря бе връхлетяла прекрасния кораб на тяхното щастие и го люшкаше безмилостно. Лилиан знаеше, че трябва да се опита да заспи, но очите й бяха широко отворени, а главата я болеше. Преди няколко часа Франк я бе помолил настойчиво да не се тревожи за него, тъй като с това не може да му помогне, и тя се бе прибрала в стаята си, питайки се какво й повелява сега дългът. Общоприетите морални норми я задължаваха да остане до мъжа си. И тя реши да постъпи така. Същото й предписваха и религията, и обичаят. Имаха деца и те не биваше да страдат. Трябваше да си възвърне Франк, ако е възможно. Увлечението му щеше да премине. И все пак какъв удар!

ГЛАВА XXXI

Фалитът на банковата къща „Франк А. Каупъруд и Ко“ предизвика истинска сензация на борсата и изобщо в цяла Филаделфия. Беше крайно неочакван, пък и ставаше дума за много пари. Фактически при фалита пасивът на Каупъруд възлизаше на милион и двеста и петдесет хиляди долара, а активът — при силно спаднал курс на акциите — едва достигаше седемстотин и петдесет хиляди. Беше необходим доста труд, за да бъде изготвен балансът му, а когато най-сетне беше публикуван, курсът на акциите спадна с още, три пункта и на другия ден вестниците съобщиха с големи заглавия за събитието. Каупъруд нямаше намерение да се признае за окончателно фалирал. Той искаше да обяви само временна неплатежоспособност, а по-късно, ако е възможно, да убеди кредиторите си да му позволят да възобнови работа. Имаше само две причини за осъществяването на това намерение: историята с петстотинте хиляди долара, взети от градската хазна при абсурдно ниска лихва, която повече от всичко говореше какви неща са се вършили, и случаят с чека за шейсетте хиляди долара. Финансовият усет на Каупъруд му подсказа да запази притежаваните от него акции за най-големите си кредитори, които по-късно биха му помогнали да възобнови работата си. И той незабавно пристъпи към действие. Харпър Стеджър състави документи, според които акциите се прехвърляха на „Джей Кук и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“, „Дрексъл и Ко“ и някои други избраници. Каупъруд знаеше, че дори ако недоволните по-дребни кредитори заведат против него дела и поискат преразглеждане на разпределението или обявяване на пълен фалит, това нямаше да има особено значение; по-важно беше, че е проявил намерение да предпочете някои от по-влиятелните си кредитори. Те щяха да останат доволни и по-късно, когато кризата приключи, може би щяха да му помогнат. Освен това многобройните искове бяха добре дошли при сегашната ситуация, защото щяха да му дадат възможност да спечели време, за да изчака да премине паниката и да се възстанови курсът на акциите. Затова Каупъруд не само че не се страхуваше от тях, но дори желаеше те да бъдат колкото е възможно повече. Когато по-късно двамата с адвоката му пресмятаха броя на исковете, Харпър Стеджър се усмихна мрачно, макар че в разгара на този финансов хаос усмивките бяха рядкост, и каза:

— Франк, ти си гениален! В близко време около теб ще има такава мрежа от искове, че през нея никой няма да може да те докосне. Всичките ти кредитори ще започнат нескончаеми дела един срещу друг.

Каупъруд се усмихна.

— Нужно ми е само малко време, нищо друго — отвърна той. Но за първи път в живота си той беше малко потиснат, защото работата, на която години наред бе посвещавал толкова труд и мисъл, бе приключила.