Финансист

Във вторник, в два и половина Каупъруд свика кредиторите си, а в пет и половина реши да обяви неплатежоспособността си. И все пак, докато разговаряше в кабинета си с главните си кредитори — група от трийсет души, — той не смяташе, че е изгубил окончателно играта. Беше изпаднал само във временно затруднение. Положението наистина изглеждаше безнадеждно. Около историята с парите, които дължеше на хазната, щеше да се вдигне голям шум. Ако пък Стенър разкриеше случая със сертификатите от градския заем, които Каупъруд беше купил за шейсет хиляди долара и след това заложил, скандалът щеше да бъде неизбежен. И въпреки всичко Франк не смяташе, че е напълно погубен.

— Господа — каза той, привършвайки обяснителната си реч пред събранието, спокоен, самоуверен, точен и убедителен както винаги, — виждате как стоят нещата. Тези ценни книжа имат същата стойност, каквато са имали и преди. Нищо не се е случило с имуществото, което ги покрива. Ако ми дадете отсрочка от десет или петнайсет дни, сигурен съм, че ще успея да уредя всичко. Аз съм единственият, който може да се справи със сегашната ситуация, защото я познавам най-добре. Пазарът неизбежно ще възстанови равновесието си. И ще настъпи още по-голям икономически подем. На мен ми е нужно само време. Сега времето има решаващо значение. Искам да знам бихте ли ми дали отсрочка от десет-петнайсет дни или, ако е възможно, месец? Само това ми е нужно.

От салона, където бяха спуснати всички щори, той отиде в кабинета си, за да остави кредиторите да обсъдят насаме положението му. Сред тях имаше приятели, които бяха готови да го подкрепят. Чака един, два, близо три часа, докато те се съвещаваха. Най-сетне при него влязоха Уолтър Лий, съдията Кичън, Ейвъри Стоун от фирмата „Джей Кук и Ко“ и някои други. Те съставляваха комисията, определена да проучи подробно всичко.

— Нищо повече не може да се направи днес, Франк — му каза Уолтър Лий. — Мнозинството настоява да се проверят счетоводните книги. Не им е напълно ясна историята с градския ковчежник, за която ти сам спомена. Смятат, че е най-добре да обявиш временна неплатежоспособност, а по-късно, ако преценят, могат и да ти разрешат да възобновиш работата си.

— Съжалявам, господа — отвърна Каупъруд без следа от униние. — Бих предпочел всичко друго, освен да прекратя работата си дори за един час, тъй като много добре знам какво означава това. Пресметнете ценните ми книжа по реалната им пазарна цена и ще се убедите, че активът ми значително превъзхожда пасива, но, уви, това няма да ми помогне, ако закрия кантората. В такъв случай ще загубя доверието на хората. Ето защо трябва да продължа работата си.

— И аз съжалявам, Франк — каза Лий, като стисна приятелски ръката му. — Ако зависеше от мен, щеше да получиш такава отсрочка, каквато пожелаеш. Но тези стари педанти оттатък не желаят да се вслушат в гласа на здравия разум. Те самите са крайно изплашени. Предполагам, че също са силно засегнати. Не бива да ги обвиняваш. Ти ще се съвземеш, но е жално наистина, че тъкмо сега трябва да закриеш кантората си. С тези старци обаче е трудно да се разберем. По дяволите, защо трябва да обявяваш фалит? След десет дни твоите акции отново ще възвърнат стойността си.

Съдията Кичън също му изрази съчувствието си, но каква полза от това? Принуждаваха го да се обяви за неплатежоспособен. Щеше да дойде експерт-счетоводител, за да провери книжата му. През това време Бътлър можеше да разпространи нашироко историята със заема му от градската хазна, а Стенър пък можеше да подаде жалба срещу него заради последната му сделка с облигациите от градския заем.

Неколцина приятели, които желаеха да му помогнат, останаха с него до четири часа сутринта, но така или иначе се налагаше да закрие кантората. Като свърши всичко, Каупъруд съвсем ясно разбра, че го бяха спънали, ако не и окончателно повалили в устрема му към богатство и слава.

Когато най-сетне остана сам в спалнята си, Франк се погледна в огледалото. Лицето му беше бледо и уморено, но излъчваше сила и решителност. „По дяволите! — каза си той. — Не се признавам за победен. Още съм млад. Все ще се измъкна някак. Непременно. Ще намеря изход.“

Продължавайки да размишлява, Франк започна да се съблича. После се отпусна на леглото си и след малко, колкото и да бе странно при всичките неприятности, които бе преживял, заспа. Това му беше присъщо — да заспива при всякакви обстоятелства, докато баща му, силно разтревожен, продължаваше да крачи из стаята си. Старецът виждаше бъдещето само в черно, а за младия човек все още съществуваше надежда.

Изтерзана от това ново нещастие, Лилиан Каупъруд се въртеше и мяташе в леглото в своята стая. От недомлъвките на стария Каупъруд, на мъжа си, на Ана и на свекърва си бе разбрала, че Франк е пред фалит или вече е фалирал — не беше съвсем ясно. Франк беше твърде зает, за да й обясни подробно. Причината за това бил пожарът в Чикаго. Никой не бе споменал още за историята с градската хазна. Франк беше попаднал в капан и се бореше отчаяно.