Финансист

— О, знам — отвърна Ейлийн. — Аз, аз съм причината. Ако той не подозираше нашата връзка, веднага щеше да ти помогне. Понякога си мисля, че съм ти донесла само зло. Питам се какво трябва да направя. Съгласна съм да не се виждам с теб известно време, но не съм сигурна, че това ще ти помогне. О, Франк, колко много те обичам! Готова съм да направя всичко за теб. Не ме интересува какво мислят или какво говорят хората. Обичам те!

— Сега си мислиш така — възрази шеговито той. — Но това чувство ще премине. Ще се влюбиш в друг.

— В друг! — възкликна и с възмущение, и с презрение Ейлийн. — След тебе не може да има друг. Аз копнея само за един мъж, за моя Франк. Ако ме изоставиш някога, ще се самоубия. Ще видиш!

— Не говори така, Ейлийн! — почти ядосано отвърна той. — Не искам да те слушам. Няма да направиш подобна глупост. Аз те обичам и ти знаеш, че няма да те изоставя. Всъщност за теб би било най-добре сега ти да ме изоставиш.

— Как можа да го кажеш?! — възкликна тя. — Да те изоставя! И смяташ, че това е възможно? Но ако ти ме изоставиш, аз ще направя това, което казах. Кълна се!

— Не говори така! Не говори глупости!

— Кълна се! Кълна се в любовта си! Кълна се в твоята сполука, която е и мое щастие! Ще направя това, което казах! Ще се самоубия!

Каупъруд стана. Той беше малко смутен от тази дълбока страст, която беше събудил. Тя беше опасна и той не знаеше до какво би могла да доведе.

Беше мрачен ноемврийски следобед, когато Олдърсън, известен от следящия в момента къщата на Южна Шеста улица детектив, че Ейлийн и Каупъруд току-що са влезли, отиде в кантората на Бътлър и го покани да тръгне с него. Дори и сега Бътлър не можеше да повярва, че ще завари дъщеря си там. Какъв срам. Какъв ужас! Какво ще й каже? С какви думи да я упрекне? Как да постъпи с Каупъруд? Големите му ръце се разтрепериха при тези мисли. Бътлър и Олдърсън бързо стигнаха до мястото, където дежуреше вторият детектив — на отсрещната страна на улицата и на известно разстояние от къщата. Те слязоха от двуколката и тръгнаха към входната врата. Наближаваше четири и половина. В една от стаите на къщата Каупъруд, съблякъл жакета и жилетката си, слушаше Ейлийн, която му говореше за тревогите си.

Стаята, в която седяха, беше обзаведена според преобладаващата по онова време елементарна представа за разкош. Повечето предлагани за масова продажба от мебелните фабрики „гарнитури“, които имаха претенции за „изисканост“, бяха имитации на някои от стиловете „Луи…“ Тежки завеси, най-често от червен брокат, дебели, пухкави, пъстри килими на цветя, тежки, масивни резбовани мебели от различно дърво… Във въпросната стая имаше масивно легло, умивалник, скрин и гардероб, изработени от орех. Над умивалника беше окачено голямо правоъгълно огледало в позлатена рамка. По стените, също в позлатени рамки, висяха няколко евтини картини — пейзажи и голи тела. Столовете с позлатени рамки бяха тапицирани с брокат на розови и бели цветя, прихванат от лъскави медни гвоздеи с широки главички. В плътния брюкселски килим в бледорозово и кремаво имаше мотиви от сини кошници с цветя. Макар и малко претрупана и душна, стаята не оставяше кой знае колко неприятно впечатление.

— Знаеш ли, понякога ме завладява много голям страх — каза Ейлийн. — Не е изключено татко да ни следи. Често се питам какво ще правя, ако ни залови. Тогава вече и лъжата няма да ме спаси.

— Да, наистина — каза Каупъруд.

Той й се любуваше, завладян както винаги от магията на нейното очарование. Не можеше да откъсне очи от изваяните й ръце, от гладката й източена шия, от червеникаво-златистите й коси, които като ореол ограждаха главата й, от големите й искрящи очи. Тя беше истинско олицетворение на пълнокръвна, цъфтяща женственост — толкова чувствена, толкова всеотдайна в любовта си, толкова романтична и прелестна беше Ейлийн.

— Излишно е да се тревожиш предварително — продължи той. — И аз си мисля, че може би трябваше да престанем да се срещаме за известно време. Това писмо беше достатъчно сериозно предупреждение.

Ейлийн седеше пред тоалетната масичка и оправяше косите си.

— Моята прекрасна кокетка — каза той, като се приближи, прегърна я и целуна красивата й уста. — Няма нищо по-прелестно на този свят от теб — прошепна в ухото й Франк.

Докато се разиграваше тази сцена, Бътлър и един от детективите застанаха встрани от входната врата, а Олдърсън пристъпи напред и позвъни. Появи се една прислужница негърка.

— В къщи ли е мисис Дейвис? — попита любезно той, назовавайки по име собственичката. — Бих искал да я видя.

— Влезте — покани го прислужницата, без да подозира нищо, и му посочи салона вдясно.