Финансист

— Мисис Монтагю — с напрегнат и нервен глас се обърна към нея мисис Дейвис, — долу има един господин, който иска да ви види.

— Господин, който иска да ме види ли! — възкликна Ейлийн учудено и пребледня. — Сигурна ли сте?

— Да, настоява да ви види. С него има още няколко души. Струва ми се, че е ваш роднина.

Ейлийн и Каупъруд веднага разбраха какво се беше случило. Бътлър или мисис Каупъруд ги бяха проследили — по всяка вероятност Бътлър. Каупъруд се запита какво би трябвало да направи, за да защити Ейлийн. За себе си не се боеше, дори и тук. Той беше достатъчно голям кавалер, за да допусне, когато ставаше въпрос за жена, да го завладее страх. Доста вероятно беше Бътлър да е дошъл, за да го убие, но това не го разтревожи. Той отмина тази мисъл, макар да не беше въоръжен.

— Аз ще се облека и ще сляза долу — каза той, като видя колко е пребледняла Ейлийн. — Ти стой тук. И не се безпокой, ще намеря някакъв изход, само не се безпокой. Това е моя работа. Аз те въвлякох в тази история и моя грижа е да те защитя. — Той си взе шапката и жакета и добави: — Аз отивам, а ти побързай да се облечеш.

Веднага щом затвори вратата след мисис Дейвис, Ейлийн започна припряно да се облича. Мозъкът й работеше бързо като машина. Питаше се дали това наистина е баща й. Може пък и да не е. Дали тук действително няма някоя мисис Монтагю? Но ако беше баща й — колко благородно все пак беше постъпил, като не я беше издал пред никой друг от семейството и беше запазил тайната й! Той я обичаше и тя го знаеше. Не е без значение за едно момиче, попаднало в такова положение, дали преди това е било обичано, галено и глезено от баща си. А Ейлийн беше обичана и галена, и глезена. Тя не можеше да си представи баща й да прибегне до физическа разправа с нея или с когото и да било друг. Но щеше да й бъде безкрайно трудно да се срещне сега с него, да го погледне в очите. Когато в паметта й изникна отчетливо образът на стария Бътлър, Ейлийн изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Не, Франк — прошепна тя възбудено, — ако е татко, по-добре да отида аз. Знам как да разговарям с него. На мен той няма нищо да ми каже. Ти стой тук. Не се боя, наистина не се боя. Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Той се приближи до нея, хвана красивата й брадичка и се вгледа загрижено в очите й.

— Не бива да се страхуваш — каза й. — Аз ще сляза. Ако е баща ти, трябва да си тръгнеш с него. Не допускам, че ще направи нещо нито на теб, нито на мен. Ако наистина е той, прати ми една бележка в кантората. Аз ще бъда там. Ще ти помогна с каквото мога. Все ще уредим нещо. Но не давай никакви обяснения. Не казвай нищо.

Той вече беше облякъл жакета и връхното си палто и стоеше с шапка в ръка. Ейлийн също беше почти облечена и се мъчеше да закопчее редицата яркочервени копченца на гърба на роклята си. Каупъруд й помогна. Когато тя беше вече напълно готова — с шапка и ръкавици, — той каза:

— А сега ме пусни аз да отида пръв. Искам да видя дали наистина е баща ти.

— Моля те, Франк, недей! — помоли го тя с решителен глас. — Нека аз да отида. Сигурна съм, че е той. Кой друг би могъл да бъде? — За миг се запита дали баща й! не е довел със себе си и двамата й братя, но това й се стори невъзможно. Убедена беше, че той не би могъл да го направи. — Ако те повикам, тогава ще дойдеш — продължи тя. — Нищо лошо няма да ми се случи, познавам го добре. Той едва ли ще посегне на мен. Ако ти отидеш, само ще го разгневиш още повече. Пусни ме да отида. Ти стой тук на вратата. Не те ли извикам, значи всичко е наред. Ще ме послушаш, нали?

Тя сложи красивите си ръце на раменете му, докато той преценяваше това, което му бе казала.

— Добре — каза Каупъруд, — но ще те придружа до стълбата.

Те отидоха до вратата и той я отвори. Навън стояха Олдърсън и двамата детективи, а малко настрани — и мисис Дейвис.

— Какво има? — рязко попита Каупъруд, обръщайки се към Олдърсън.

— Долу има един господин, който желае да види дамата — отвърна Олдърсън. — Мисля, че е баща й — добави той спокойно.

Каупъруд направи път на Ейлийн, която мина бързо, разгневена от присъствието на тези мъже и от това, че тайната й е разкрита пред тях. Смелостта й се бе възвърнала напълно. Беше силно ядосана на баща си, че устройва такова публично зрелище. Каупъруд понечи да я последва.

— Съветвам ви да не слизате долу сега — мъдро го предупреди Олдърсън. — Това е нейният баща. Презимето й е Бътлър, нали? Той търси по-скоро нея, отколкото вас.

Въпреки това Каупъруд бавно се приближи към стълбата и се ослуша.

— Защо дойде тука, татко? — чу той въпроса на Ейлийн.

Не можа да чуе отговора на Бътлър, но вече беше спокоен за нея, защото знаеше колко много Бътлър обича дъщеря си.

Застанала сега срещу баща си, Ейлийн искаше да даде израз на своя упрек и на своето възмущение, но сивите очи на Бътлър, които я гледаха изпод рунтавите вежди, издаваха такава скръб, такава мъка, че въпреки цялата си самоувереност и големия си гняв тя не си позволи да каже нищо. Стана й безкрайно тъжно.