Финансист

Олдърсън свали меката си широкопола шапка и влезе. Щом прислужницата тръгна нагоре по стълбата, той незабавно се върна при входната врата и пусна вътре Бътлър и двама детективи. Четиримата се вмъкнаха в салона, незабелязани от никого. След няколко минути се появи „мадам“, както беше прието да се наричат този тип жени. Беше висока, закръглена, руса и доста приятна на вид, със светлосини очи и предразполагаща усмивка. Постоянните й срещи с полицията и грубостта на мъжете, с която се бе сблъсквала през бурните си младини, я бяха направили хитра и предпазлива. Тъй като начинът, по който изкарваше прехраната си, не беше законен, а тя не умееше да върши нищо друго, винаги се стараеше да бъде в добри отношения с полицията и с клиентите, както всъщност и всеки търговец, който се стреми да продаде стоката си. Беше облечена в широк пеньоар на сини цветя, прихванат със сини панделки, но дискретно отворен при деколтето така, че се виждаше част от скъпото й бельо. Пръстен с голям опал красеше средния пръст на лявата й ръка, а на ушите й висяха яркосини тюркоазени обици. Обута беше с жълти копринени чехли с бронзови катарамки. Външният й вид напълно съответстваше на обстановката в салона — тапети на златни цветя, мек пухкав килим в синьо и кремаво, картини в масивни позлатени рамки, изобразяващи полегнали голи жени, и едно високо от пода до тавана огледало също в позлатена рамка. Излишно е да се казва, че Бътлър беше потресен до дъното на душата си от тази непристойна и пагубна среда, в която навярно бе попаднала и неговата дъщеря.

Олдърсън даде знак на един от детективите да застане зад жената, за да й препречи пътя към вратата.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Дейвис — каза Олдърсън, — но търсим една двойка, която се намира във вашата къща. По-точно търсим едно забягнало момиче. Нямаме намерение да ви създаваме каквито и да било неприятности, искаме само да намерим момичето и да го отведем.

Мисис Дейвис побледня и понечи да отвори уста.

— Само не вдигайте шум и не се опитвайте да викате — каза той, — за да не ни принудите да ви възпираме. Моите хора са обградили къщата от всички страни. Никой не може да излезе оттук. Познавате ли някой си мистър Каупъруд?

За щастие мисис Дейвис не беше човек със слаби нерви, пък и не обичаше да влиза в разпри. Отнасяше се философски към нещата. Все още не беше влизала в допир с полицията тук, във Филаделфия, и нямаше основание да се страхува, че ще бъде разкрита. Какъв смисъл имаше да вика, помисли си тя. Къщата беше обкръжена, а нямаше никой, който би могъл да помогне на Каупъруд и Ейлийн. Всъщност тя не знаеше истинските им имена, за нея те бяха мистър и мисис Монтагю.

— Не познавам човек с такова име — отвърна нервно тя.

— Няма ли тук едно момиче с червени коси? — попита един от помощниците на Олдърсън. — И един мъж със сив костюм и кестеняви мустаци? Дойдоха преди половин час. Помните ги, нали?

— В къщата има само една двойка, но не съм сигурна дали това са хората, които търсите. Ако желаете, ще ги помоля да слязат тук. Но, моля ви, не допускайте крайности!

— Няма да ги допуснем, стига вие да не ги предизвикате — отвърна Олдърсън. — Само не вдигайте шум. Ние искаме просто да намерим това момиче и да го отведем. Не мърдайте от мястото си. В коя стая са?

— Във втората на горния етаж. Защо не разрешите да отида аз? Много по-добре ще бъде. Ще почукам и ще ги помоля да излязат.

— Не, ние ще се погрижим за това. Вие стойте тук. Не ви заплашва никаква неприятност. Само си стойте на мястото — настоя Олдърсън.

Той даде знак на Бътлър да го последва, но Бътлър не помръдна, внезапно осъзнал, че е направил грешка, като се е впуснал в тази нечиста история. Какъв смисъл имаше да нахлуе насила и да изведе дъщеря си, щом не смяташе да убива Каупъруд? Би било достатъчно да я накарат да слезе долу. Тя щеше да разбере, че той знае всичко. Защо трябваше да се разправя с Каупъруд пред хората? Боеше се, боеше се от самия себе си.

— Пуснете я да отиде — каза мрачно той, като кимна презрително към мисис Дейвис. — Но я наблюдавайте. И кажете на момичето да слезе при мен.

Мисис Дейвис, разбрала веднага, че става дума за някаква семейна разправия, от която би могла да се измъкне сравнително леко, тръгна незабавно нагоре по стълбата заедно с Олдърсън и неговите помощници, които го следваха по петите. Когато стигна до стаята, заета от Каупъруд и Ейлийн, тя почука леко на вратата. В този момент Ейлийн и Каупъруд седяха в едно голямо кресло. Ейлийн в миг пребледня и скочи. Обикновено спокойна, днес по някаква необяснима причина се чувствуваше особено притеснена, сякаш очакваше да й се случи беда. Погледът на Каупъруд стана напрегнат.

— Не се безпокой — каза той, — сигурно е някой от прислугата. Аз ще отида да видя.

Той понечи да тръгне, но Ейлийн го спря.

— Почакай — каза тя. Поуспокоена, отиде до шкафа, извади един пеньоар и го облече. Междувременно отново се почука. Ейлийн отиде до вратата и леко я открехна.