Финансист

— Никога не съм допускал, че ще те намеря на такова място, дъще — каза Бътлър. — Мислех те за по-благоразумна. — Той сякаш се задави и млъкна. — Знам с кого си тук — продължи, поклащайки тъжно глава. — Негодникът му с негодник! Ще го науча аз! Бях наел хора, които през цялото време ви следяха. Какъв позорен ден! Какъв позорен ден! Тръгвай веднага!

— Да, точно това е страшното, татко — започна Ейлийн, — че си наел хора да ме следят. Аз си мислех, че…

Тя замълча, защото той вдигна ръка някак необичайно вяло и все пак властно.

— Престани! Млъкни! — каза той, гледайки я намръщено изпод сивите си вежди. — Не мога да издържам повече! Не ме предизвиквай! Още не сме излезли от това място. И той не е! Веднага тръгвай за в къщи.

Ейлийн разбра. Той имаше предвид Каупъруд. Това я изплаши.

— Готова съм — отвърна тя припряно.

Старият човек тръгна съкрушен напред. Той чувствуваше, че докато е жив, няма да забрави този мъчителен ден.

ГЛАВА XXXVII

Въпреки гнева си, въпреки решението си да отмъсти с всички възможни средства на банкера Бътлър беше толкова отчаян и поразен от поведението на Ейлийн, толкова се бе променил през изтеклите двайсет и четири часа, сякаш не беше същият човек. Тя се държеше така невъзмутимо, така предизвикателно! Бе очаквал, че тя ще сведе глава пред неоспоримото доказателство за вината си. Вместо това, след като вече бяха напуснали благополучно къщата, той откри за голямо свое огорчение, че е събудил у момичето войнствен дух, равен по сила на неговия. Нейната воля беше не по-малко твърда от неговата и от волята на Оуен. Ейлийн седеше до него в двуколката — наета, разбира се, — с която той я отвеждаше у дома, и ту почервеняваше, ту побледняваше, докато различни мисли преминаваха през главата й. Сега, след като баща й я беше заловил, тя реши да не се предава, да заяви открито за любовта си към Каупъруд, да заяви и своето отношение към такива връзки. Безразлично й беше какво мисли баща й. Беше стигнала вече твърде далеч. Обичаше Каупъруд и беше завинаги опозорена в очите на баща си. И затова нямаше никакво значение какво мисли той. В своята бащинска любов той беше паднал толкова ниско, че си бе позволил да я следи и да я злепоставя пред хората — пред непознати, пред разни детективи, пред Каупъруд. Нима след всичко това можеше пак да го обича истински? Той беше допуснал грешка спрямо нея. Беше извършил нещо безразсъдно и недостойно, което не можеше да бъде оправдано, колкото и осъдителни да бяха собствените й постъпки. Какво се беше надявал да постигне, като се бе втурнал по такъв начин след нея и бе оголил душата й пред тези чужди хора, пред тези безчувствени детективи? О, какво мъчение беше за нея да измине пътя от спалнята до салона! Никога нямаше да прости това на баща си — никога, никога, никога! Той беше убил любовта й към него — ето какво бе направил. Отсега нататък между тях започваше безмилостна битка. Докато пътуваха — през по-голямата част от времето в пълно мълчание, — тя яростно свиваше и разпускаше юмруци, забиваше нокти в дланите си и присвиваше устни.

Въпросът, дали чрез грубо насилие може да се постигне нещо съществено на този свят, винаги е оставал неразрешен. Насилието е толкова присъщо на земния ни живот, че изглежда почти закономерно. Повече от вероятно е дори, че именно на него дължим „зрелището“, наречено живот, и това може да бъде доказано научно. Но ако е така, къде да търсим смисъла? Какъв е смисълът на „зрелището“? И какъв е смисълът на сцената, разиграла се между Ейлийн и баща й?

Докато пътуваха, старият човек все повече се убеждаваше, че не му предстои нищо друго освен една жестока битка между него и дъщеря му. Но как щеше да свърши битката? Как трябваше да постъпи с нея той? Те току-що бяха напуснали мястото на тази ужасна катастрофа, а тя не казваше нито дума! Дори го беше попитала защо е дошъл! Как можеше да я сломи той, след като не беше успяло да я сломи дори безспорното й разобличение? Неговият хитър план, така добре осъществен, в психологическо отношение не бе постигнал очаквания резултат.

Те стигнаха до къщи и Ейлийн слезе от двуколката. Старият човек, твърде объркан, за да предприеме каквото и да е по отношение на дъщеря си в момента, се върна в кантората си. Не се задържа дълго там обаче, излезе навън и тръгна да се разхожда — нещо необичайно за него, нещо, което не беше правил от години, — да се разхожда и да размишлява. Когато мина покрай една отворена католическа черква, той влезе вътре и се помоли на бога да просветли ума му. Сгъстяващият се мрак в черквата, негаснещият светилник пред хранилището на потира и високият, отрупан със свещи бял олтар го поуспокоиха.