Финансист

Каупъруд обаче си оставаше, както и преди, своенравен и до известна степен безразсъден, продължаваше да следва девиза си „Моите интереси — над всичко“, да се прекланя пред красотата и да обича жените. Дори и сега хубостта и очарованието на едно момиче като Ейлийн Бътлър бяха за него далеч по-важни от благоразположението на петдесет милиона души, стига да можеше да си позволи да го пренебрегне. Преди чикагския пожар и паниката звездата му така стремително се бе издигнала нагоре, че в опиянението от големите си успехи той изобщо не се беше замислял над значението, което има за обществото неговото поведение. Младостта и радостта от живота караха кръвта в жилите му да кипи. Чувствуваше се жизнен и силен като избуяла млада трева. Ведър като пролетна вечер, той не се тревожеше за нищо. И след ударите, които понесе, не пожела нито за миг да се вслуша в гласа на разума и да се откаже макар и временно от Ейлийн. За него тя беше най-прекрасното от прекрасните дни, останали зад гърба му. Беше връзката му между миналото и мечтаното победоносно бъдеще.

Най-голямата му тревога сега беше, че ако го пратят в затвора или признаят официално фалита му — или и двете заедно, — той навярно ще загуби правото си на място в борсата, а това би му отнело временно, може би дори и завинаги, една от най-добрите възможности за финансово процъфтяване тук, във Филаделфия. Тъй като мястото му в борсата като част от неговите активи беше в момента под запор, той нямаше възможност да развива никаква дейност. Едуард и Джоузеф, единствените помощници, които можеше да си позволи, все още продължаваха да работят от негово име, скромно и без излишен шум, но останалите банкери и борсови посредници естествено смятаха братята му за негови агенти и ако те обявяха, че възнамеряват да започнат самостоятелна дейност, само биха събудили подозрението, че Каупъруд е замислил някакъв таен ход, който сигурно няма да бъде в интерес на кредиторите му и при всички случаи ще бъде незаконен. Каквото и да се случеше обаче, той трябваше да остане на борсата, макар и неофициално; и благодарение на бързия си и проницателен ум стигна до идеята да се сдружи тайно с някого, който има добро име и когото би могъл да използва като подставено лице и свое оръдие.

Най-сетне се спря на един човек, когото сметна за подходящ. Той не разиграваше голям капитал, работеше на дребно, но беше честен и добре разположен към Каупъруд. Наричаше се Уингейт, Стивън Уингейт, и притежаваше малка посредническа кантора на Южна Трета улица, благодарение на която свързваше двата края. Беше четирийсет и пет годишен, среден на ръст, набит, с нелоша външност, умен и работлив, но недостатъчно енергичен и предприемчив. За да се издигне, ако изобщо това бе възможно, той се нуждаеше от помощта именно на човек като Каупъруд. Имаше място на борсата, ползваше се с добро име, уважаваха го, но не напредваше. В миналото се бе обръщал към Каупъруд за дребни услуги — малки заеми срещу умерена лихва, финансови съвети и така нататък — и Каупъруд му беше помагал, тъй като изпитваше към него симпатия и известно съжаление. Сега, застарявайки, Уингейт бавно западаше и беше естествено да прояви сговорчивост. Поне за момента едва ли някой би го заподозрял, че е агент на Каупъруд, а Каупъруд можеше да разчита, че той ще изпълнява безусловно нарежданията му. Повика го и надълго разговаря с него. Обясни му какво е положението, с какво той, Каупъруд, би могъл да му бъде полезен като съдружник, какъв дял ще иска за себе си и така нататък и Уингейт се съгласи.

— Готов съм да върша всичко, което поискате от мен, мистър Каупъруд — увери го той. — Знам, че каквото и да се случи, вие ще ме закриляте. Няма човек, за когото бих работил с по-голямо желание и когото бих уважавал повече от вас. Тази буря ще отмине и вие отново ще стъпите на крака. Във всеки случай бихме могли да опитаме. Ако не потръгне, ще решите сам какво да правим по-нататък.

Така бе създадено едно временно съдружие и Каупъруд започна да сключва някои сделки чрез Уингейт.

ГЛАВА XLVIII