Финансист

Докато наближи времето Върховният щатски съд да разгледа молбата на Каупъруд за отменяне на решението на нисшата инстанция и за преразглеждане на делото, слухът за неговата връзка с Ейлийн се разпространи много нашироко. Този слух продължаваше, както и досега, да нанася сериозна вреда на интересите му, защото потвърждаваше впечатлението, което политическите водачи искаха да създадат още от самото начало — че истинският престъпник е Каупъруд, а Стенър е само негова жертва. Родените от изобретателния му ум полузаконни финансови операции, които не се различаваха съществено от онова, което мнозина други вършеха тихомълком при всеобщо одобрение, бяха заклеймявани като крайно опасни макиавелистични хитрости. Той имаше жена и две деца и хората, без да знаят истинските му намерения и давайки воля на въображението си, стигнаха до заключението, че се кани всеки момент да изостави децата си, да се разведе с Лилиан и да се ожени за Ейлийн. От гледна точка на установения морал това само по себе си вече беше едно престъпление, а като се добавеха опетненото му име на финансист, делото, издадената присъда и фалитът му, естествено беше обществото да повярва на всичко, което политиците говореха за него. Присъдата му трябваше да бъде потвърдена. Върховният съд не биваше да удовлетворява молбата му и да преразглежда делото. Ето как понякога нашите най-съкровени мисли и намерения се превръщат в публична тайна. Хората узнават неща, без да осъзнават как са ги узнали. Може би наистина съществува телепатия, онова необяснимо предаване на идеи и мисли.

Съвсем естествено беше слуховете да достигнат до ушите на петимата съдии от Върховния щатски съд и до самия губернатор на щата.

По време на четирите седмици, през които Каупъруд беше на свобода въз основа на молбата си до Върховния съд, Харпър Стеджър и Денис Шанън се явиха пред съдиите от Върховния щатски съд и се постараха да им повлияят да се произнесат „за“ или „против“ преразглеждането на делото. Чрез своя адвокат Каупъруд изтъкваше пред Върховния съд, че несправедливо е бил подведен под отговорност, тъй като обвинението в злоупотреба не се гради върху действително доказани факти. На Стеджър му бяха необходими цели два часа и десет минути, за да изложи своите доводи, а на областния прокурор Шанън — още повече време, за да направи възражението си. Петимата съдии, хора с голям юридически опит, но със слаби финансови познания, ги изслушаха с интерес. Трима от тях, съдиите Смитсън, Рейни и Бекуит, които винаги се съобразяваха с политическите настроения и с желанията на местните партийни лидери, не обърнаха сериозно внимание на самите сделки на Каупъруд, тъй като знаеха за връзката му с дъщерята на Бътлър и за предизвиканото от тази връзка враждебно отношение на Бътлър към него. Те си мислеха, че разглеждат случая справедливо и безпристрастно, но всъщност нито за миг не забравяха каква обида Каупъруд беше нанесъл на Бътлър. Другите двама, съдиите Марвин и Рафалски, хора с по-широки възгледи и по-склонни към снизходителност, но не по-малко обвързани политически, разбираха, че към Каупъруд са се отнесли несправедливо, но не виждаха как могат да му помогнат, след като той сам се бе злепоставил пред обществото и пред политиците. Те вземаха под внимание големите материални и морални загуби на Каупъруд, описани така точно и подробно от Стеджър, а съдията Рафалски, който бе преживял подобна история с едно момиче, беше склонен категорично да отхвърли присъдата пад Каупъруд, но като имаше предвид политическите си връзки и задължения, реши, че не е разумно да се противопоставя на желанието на републиканските лидери. Когато той и Марвин обаче научиха, че съдиите Смитсън, Рейни и Бекуит са готови да потвърдят присъдата, без изобщо да се вглеждат в стойността на доказателствата, заявиха, че остават на особено мнение. Според тях случаят наистина беше твърде сложен. Каупъруд можеше да се отнесе към Върховния съд на Съединените щати, позовавайки се на принципа за свобода на действията. Съдии от разни съдилища в Пенсилвания и другаде можеха да проявят желание да се запознаят с решението по такова важно дело. Освен това Рафалски и Марвин прецениха, че няма кой знае колко да си навредят, ако останат на особено мнение. Политическите лидери едва ли щяха да се разсърдят, тъй като Каупъруд сигурно щеше да бъде осъден — дори биха останали по-доволни, защото така би се създало впечатление за обективност и справедливост. На двамата съдии не им се искаше също и да се присъединят към доста необоснованата присъда, която се канеха да произнесат Смитсън, Рейни и Бекуит. И тъй и петимата съдии, както повечето хора при подобни обстоятелства, се ласкаеха от мисълта, че са разгледали делото справедливо и безпристрастно. На 11 февруари 1872 година от свое име и от името на съдиите Рейни и Бекуит Смитсън заяви: