Финансист

Ако някой видеше Каупъруд, прибирайки се от кантората, да се изкачва тази вечер по стъпалата към красивия си дом, облечен в елегантен сив костюм и добре ушито палто, едва ли би допуснал, че го измъчва въпросът, дали това не е последната му нощ тук. Изразът на лицето му, походката ни най-малко не говореха за сломена воля. Той влезе в преддверието, където вече беше запалена една лампа, и срещна „чистача“ Симс, един стар прислужник, негър, който тъкмо изнасяше от избата кофа с въглища за някоя от камините.

— Голям студ е навън тази вечер, мистър Каупъруд — каза Симс, за когото температура под петнайсет-шестнайсет градуса означаваше, че е много студено. Той безкрайно съжаляваше, че Филаделфия не се намира в Северна Каролина, където беше роден.

— Да, студеничко е, Симс — отвърна Каупъруд разсеяно.

В момента си мислеше колко красива му се беше видяла къщата, когато се приближаваше към нея по Джирард Авеню. Какво ли си казваха съседите, зървайки го от прозорците си? Вечерта беше ясна и студена. Лампите в салона и във всекидневната светеха — той не беше позволил къщата му да потъне в гробовен мрак заради това, че има неприятности. На западния край на улицата белият сняг отразяваше последните виолетови отблясъци на залеза. Със сивозелената си каменна облицовка, с осветените прозорци, с кремавите дантелени завеси къщата наистина беше прекрасна. Спомни си каква гордост беше изпитвал, докато я беше създавал, докато беше избирал изящните неща, с които да я украси. Дали някой ден отново щеше да бъде негова?

— Къде е господарката ти? — попита той Симс, като се отърси от мислите си.

— Май че е във всекидневната, мистър Каупъруд.

Докато се изкачваше по стълбата, Каупъруд си мислеше, че Симс скоро щеше да остане без работа, освен ако мисис Каупъруд решеше да го прибави към ония останки от корабокрушението, които би пожелала да задържи, а това беше малко вероятно. Той влезе във всекидневната, където завари жена си, седнала до овалната маса в средата да пришива телени копченца към една фустичка на малката Лилиан. Като чу стъпките на мъжа си, тя вдигна поглед към него и с оная странна и плаха усмивка, която в последно време се появяваше на лицето й и изразяваше болката, страха и съмненията й, го попита:

— Е, какво ново, Франк?

Усмивката й сякаш беше шапка, колан или украшение, които могат да се слагат или свалят по желание.

— Нищо особено — отвърна той с обичайната си небрежност, — разбрах само, че касационната ми жалба е отхвърлена. Стеджър ще дойде след малко. Получих от него бележка и предполагам, че иска да ме осведоми подробно.

Той не желаеше да й каже, че е загубил делото напълно. Знаеше, че тя и без това е достатъчно разстроена. Не беше нужно да я разстройва още повече.

— Какво говориш? — възкликна Лилиан с изненада и страх в гласа и се изправи.

Тя дотолкова беше свикнала да живее в свят, в който никой не говореше за затвор и в който нещата вървяха гладко ден след ден, че страшните думи съд, арест, присъда, които през последните месеци долитаха до нея, просто я бяха подлудили. Каупъруд така упорито я държеше настрана, толкова малко й разказваше, че тя беше в пълно неведение за онова, което ставаше. Научаваше откъслечни новини от баща му, майка му, от Ана и от вестниците, които тайно четеше.

Дори когато Франк бе отведен в областния затвор, тя узна за нещастието, едва когато баща му се върна оттам и й разказа какво се е случило. Ударът беше тежък за нея. А сега Франк най-безцеремонно й нанасяше нов, още по-страшен удар, макар че тя го бе очаквала и се беше страхувала от него. Това вече беше прекалено.

Застанала с дрешката на дъщеря си в ръка, Лилиан все още изглеждаше очарователна, макар да беше с пет години по-възрастна от него и да минаваше четирийсетте. Роклята й от тежка кремава коприна с тъмнокафява гарнитура, ушита по времето на тяхното доскорошно благоденствие, много й отиваше. Освен леко хлътналите й и зачервени очи нищо друго не издаваше дълбоката й драма. Беше запазила нещо от нежността и ласкавостта си, които така го бяха запленили преди десет години.

— Но това е ужасно! — каза тя с отпаднал глас; ръцете й трепереха. — Това е чудовищно! Нищо повече ли не може да се направи? Наистина ли ще отидеш в затвора?

Отчаянието и страхът й му бяха неприятни. Той предпочиташе по-силните и по-смелите жени, но тя беше негова съпруга и някога я беше обичал много.

— Да, така изглежда, Лилиан — каза той и за първи път от много време насам в гласа му прозвучаха съчувствени нотки, защото му стана жал за нея. В същото време обаче се боеше да отива по-далеч, за да не изтълкува тя погрешно сегашното му държане, тъй като той не изпитваше към нея нищо друго освен безразличие.

Лилиан обаче не беше толкова глупава да не разбере, че топлотата в гласа му е предизвикана единствено от претърпяното поражение, което засягаше и нея. Тя с усилие сподави мъката си, но все пак беше трогната и благодарна. Тази малка проява на съчувствие й напомни за безвъзвратно отминалите някогашни дни. О, ако можеха само да се върнат!