Финансист

— Не искам да се измъчваш заради мен — каза Каупъруд, преди тя да успее да заговори. — Още не съм се отказал от борбата. В края на краищата ще се измъкна. Ще отида в затвора само за да не усложнявам повече нещата. Ти обаче не трябва да проявяваш малодушие пред останалите членове на семейството, особено пред баща ми и пред майка ми. Те имат нужда от морална подкрепа.

За миг му се прииска да хване ръката й, но се отказа. Тя усети неговото колебание и голямата разлика в отношението му към нея сега и преди десет-дванайсет години. Не я заболя обаче толкова, колкото бе очаквала. Гледаше съпруга си, без да знае какво да му каже. А и нямаше какво да му каже.

— Скоро ли ще трябва да отидеш, щом е неизбежно? — едва намери сили да попита тя.

— Още не знам. Може би тази вечер. Може би в петък. Може би чак в понеделник. Стеджър ще ми съобщи. Очаквам го да дойде всеки миг.

В затвора! В затвора! Нейният Франк Каупъруд, нейният съпруг, живецът на техния дом и изворът на нейното нещастие ще отиде в затвора! Тя и сега все още не можеше да разбере защо! Стоеше объркана и не знаеше какво да направи.

— Трябва ли нещо да приготвя? — попита тя, като трепна, сякаш се събуждаше от сън. — Искаш ли да направя нещо? Не мислиш ли, че ще бъде по-добре да напуснеш Филаделфия, Франк? Не е нужно да отиваш в затвора, ако не искаш.

Тя не приличаше на себе си. За първи път в живота й я бе напуснало обичайното й спокойствие.

Той я погледна въпросително, но бързо възвърна способността си за трезва преценка.

— Това би означавало да се призная за виновен, Лилиан, а аз не съм — хладно отвърна той. — Не съм направил нищо, което да ме кара да бягам или пък да оправдава осъждането ми. Ще отида в затвора, за да спестя време. Не мога да отлагам безкрайно. Няма да стоя дълго там — или присъдата ще е умерена, или по-късно ще ме помилват. Сега обаче трябва да отида. И през ум не ми минава да бягам от Филаделфия. Двама от петимата съдии са на особено мнение, а това е сериозно доказателство, че обвинението срещу мен няма солидни основания.

Лилиан разбра, че е сбъркала. В миг й стана ясно какво е направила.

— Не исках да кажа това, Франк — опита се да се оправдае тя. — Повярвай ми! Знам, че си невинен. Аз съм последният човек, който би те заподозрял.

Тя замълча, очаквайки някакъв отговор, някакво обяснение, една нежна дума — троха от някогашната пламенна любов. Той обаче беше седнал вече зад писалището си и мислите му бяха заети с друго.

Тя отново почувствува колко неестествено беше нейното положение. И колко тъжно, колко безнадеждно беше всичко. Какво ще прави тя занапред? Как ли ще постъпи Франк? Тя стоеше, напрегната и развълнувана, но поради липсата на вътрешна сила, поради присъщото й безволие не се решаваше да заговори. Защо да му губи времето? Защо да го безпокои? Какво ще постигне? Той не я обичаше вече — това беше истината. Нищо не можеше да върне чувствата му, нищо не можеше да ги събере отново, дори и тази трагедия. Беше увлечен по друга жена — Ейлийн — и затова нейните глупави разсъждения и обяснения, нейният страх, мъката и отчаянието й не го интересуваха. Той беше разбрал погрешно нейното желание да бъде свободен, беше си помислил, че тя го смята за виновен, че се съмнява в невинността му, че го осъжда. Лилиан извърна глава, а Франк стана и тръгна към вратата.

— Ще се върна след малко — сметна за необходимо да й обясни той. — Децата тука ли са?

— Да, горе в детската стая са — отвърна унило тя, напълно объркана и отчаяна.

„О, Франк!“ — беше готова да извика Лилиан, но преди да успее да го изрече, той вече беше излязъл и бързо слизаше по стълбата. Върна се при масата, притиснала устни с лявата си ръка, очите й бяха замъглени от дълбока печал. Нима е възможно, мислеше си тя, нещата да стигнат дотам, че любовта да умре напълно и безвъзвратно? Та само преди десет години… Но защо да се връща назад? Да, любовта може да умре и всякакви разсъждения са излишни. За втори път се разбиваше животът й — веднъж, когато първият й мъж умря, и сега, когато вторият й беше изневерил, беше се влюбил в друга и му предстоеше да отиде в затвора. С какво привличаше злото? Тя ли беше виновна? Какво да направи? Къде да отиде? Нямаше представа колко дълго ще стои Франк в затвора. Може би година, а може би и пет, както пишеха във вестниците. Господи! За пет години децата сигурно ще го забравят. Тя притисна устни и с другата си ръка, но после я премести на челото, където усещаше тъпа болка. Опита се да си представи и по-далечното бъдеще, но не успя, защото сега явно не беше в състояние да го направи. И ненадейно, против волята си, без сама да разбира какво става с нея, дишането й се учести, болезнени, остри спазми свиха гърлото й, на очите й припари и тя избухна в неудържим, мъчителен, отчаян плач без сълзи. В първия миг не можа да се овладее, само стоеше и потръпваше с цялото си тяло, после тъпата болка постепенно се върна и тя се успокои.