Финансист

„Защо да плача? — внезапно се запита Лилиан с необичайно за нея ожесточение. — Защо трябва да се предавам на такова необуздано и безсмислено страдание? С какво ще ми помогне то?“

Но въпреки всичките доводи на разума тя продължаваше да долавя ехото, далечния тътен на разразилата се в душата й буря. „Защо да плача?“ или „Защо да не плача?“. Можеше да си задава подобни въпроси, но разумът и логиката нямаше да й помогнат, защото чувствуваше, че бурята, която току-що бе бушувала в душата й, е отминала само временно и скоро ще се разрази отново.

ГЛАВА L

Когато Стеджър дойде и му съобщи, че шерифът няма да го безпокои до понеделник и че сам трябва да се яви при него, Каупъруд малко се поуспокои. Това му даваше време да помисли и спокойно да уреди някои неща в къщи. Той уведоми внимателно родителите си за предстоящото събитие и поговори с баща си и братята си за необходимостта незабавно да намерят подходящи малки жилища, в каквито скоро щеше да им се наложи да се преместят. Обсъди и с останалите членове на голямата фамилия редица по-маловажни подробности, свързани с неизбежното им разделяне и със сериозното изменение на положението им. Свърши и много друга работа — разговаря още няколко пъти със Стеджър, срещна се лично с Дейвисън, с Лий, с Ейвъри Стоун от „Джей Кук и Ко“, с Джордж Уотърман (някогашният му работодател Хенри беше починал), с бившия щатски ковчежник Ван Ностранд, който след смяната на администрацията не заемаше вече този пост, и с редица други. Сега, когато наистина му предстоеше да влезе в затвора, той искаше неговите приятели от финансовите среди да се съберат и да помислят дали не могат да издействуват губернаторът да го помилва. Като най-силен аргумент можеше да послужи противоречието между съдиите във Върховния щатски съд. Каупъруд помоли Стеджър да доведе докрай тази работа и да я оформи както трябва, а самият той, без да пести сили, обиколи всички, които можеха да му помогнат с нещо — Едуард Тай от „Тай и Ко“, който все още имаше кантора на Трета улица, Нютън Таргул, Артър Ривърс, краля на манифактурата Джоузеф Зимерман, вече милионер, съдията Кичън, бившия представител на финансовите среди в Харисбърг Терънс Релихан и мнозина други.

Каупъруд помоли Релихан да се обърне към вестниците и да се опита да промени отношението им към него, за да подготвят те общественото мнение за освобождаването му, а от Уолтър Лий поиска да се заеме със събирането на подписи на изтъкнати личности от финансовите и от други среди под петиция до губернатора за помилване. Лий и Релихан, както и мнозина други, обещаха на драго сърце да му помогнат.

Докато уреждаше всичко това, Каупъруд непрекъснато си мислеше за още една, последна среща с Ейлийн, която при многобройните му грижи и задължения изглеждаше почти невъзможна, но той все пак успя да я осъществи — толкова копнееше да бъде приласкан и утешен от нейната непринудена и всеотдайна любов. С какви очи го гледаше тя през всичките тези тежки дни! Какъв стремеж и каква преданост към него имаше в тях, какво желание той да бъде щастлив! Да мъчат така нейния Франк! О, тя разбираше всичко — каквото и да й казваше, колкото самоуверено и убедително да й говореше! Тя вече знаеше, беше сигурна, че тъкмо нейната любов беше главната причина, довела го до затвора. Каква жестокост беше проявил баща й! Колко дребнави и жалки бяха неговите врагове — например този глупак Стенър, чиито снимки беше виждала във вестниците! Тя изпитваше почти физическа болка, когато беше със своя Франк, със своя силен и красив любим — най-силния, най-смелия, най-умния, най-добрия, най-красивия мъж на света. О, тя разбираше всичко! И когато Каупъруд съзираше в очите й тази почти безумна, но и целебна за него страст, той се усмихваше трогнат. Каква любов! Любов на куче към господаря му, любов на майка към дете! Как бе успял да я събуди? Не знаеше, но тази любов беше прекрасна.