Финансист

— О, да — отвърна Ейлийн, когато музиката спря, опитвайки се да овладее гласа си. Беше доволна, че вече тръгваха обратно към столовете.

— Аз ви харесвам толкова много — каза той, — че ми се иска да разбера дали и вие ме харесвате.

В гласа му имаше молба, мека и нежна. От него се излъчваше някаква тъга.

— О, да — веднага отвърна Ейлийн, възвръщайки си дързостта. — Знаете, че ви харесвам.

— Аз се нуждая от човек като вас, който да ме харесва — продължи Франк в същия дух. — Нуждая се от човек като вас, с когото да разговарям. Преди не мислех така, но сега мисля. Вие сте красива, прекрасна!

— Ние не бива… — каза тя. — Аз не бива… Не знам какво правя.

Ейлийн видя един млад човек, който се бе запътил към нея, и каза:

— Дължа му обяснение. С него трябваше да танцувам третия танц.

Каупъруд разбра и се отдалечи. Чувствуваше се твърде възбуден и напрегнат, почти нервен. Напълно ясно му беше, че е извършил или, по-точно, се кани да извърши нещо непочтено. Съществуващите канони на обществения морал не му даваха право на такава постъпка. Тя беше в пълно противоречие с общоприетите норми и правила за поведение, така както ги разбираше всеки член на тяхното общество — нейният баща например, неговият баща… Макар че тези норми често се нарушаваха тайно, те не бяха отменени. Някога в училище по повод на една злополучна история с някакъв младеж, който прелъстил някакво момиче, един негов съученик бе казал възмутено:

— Не е редно да се постъпва така!

И въпреки всичко мисълта за Ейлийн не го оставяше на мира. Припомни си, разбира се, своето обществено и професионално положение, но продължаваше с интерес да наблюдава себе си, да следи как съзнателно, преднамерено и още по-лошо — с въодушевление помпа духалото, с което разпалваше пламъците на страстта си към това момиче. Да раздухваш огън, който в края на краищата може да те погуби — и то така съзнателно, така целенасочено!

Ейлийн безцелно въртеше в ръка ветрилото си и отегчено слушаше един чернокос студент по право със слабо лице, но зърна Нора, извини се и изтича към нея.

— О, Ейлийн — извика Нора, — търсих те навсякъде. Къде беше?

— Танцувах естествено. Къде бих могла да бъда? Как не си ме видяла?

— Не те видях — с жалостиви нотки в гласа каза Нора, сякаш това беше особено важно. — Докога ще стоиш?

— Докато свърши балът, предполагам. Не знам точно.

— Оуен каза, че ще си тръгне в полунощ.

— Това няма значение. Все някой ще ме изпрати до дома. Ти добре ли се забавляваш?

— Да, много. О, чакай да ти разкажа. При последния танц настъпих роклята на една дама, ей там. Тя побесня. И така страшно ме изгледа!

— Не бой се, гълъбче, не може да те убие с поглед. Къде отиваш сега?

Ейлийн винаги разговаряше със сестра си малко наставнически.

— Искам да намеря Калъм. Трябва да танцува с мен следващия танц. Знам какво се опитва да направи. Иска да избяга от мен, но няма да успее.

Ейлийн се усмихна. Нора беше много мила. А беше и умна. Какво ли би си помислила за нея, ако знаеше? Тя се обърна и видя, че четвъртият й партньор я търси. Започна весело да бъбри с него, защото искаше да се покаже много спокойна. През цялото време обаче в ушите й ехтеше категоричният въпрос: „Харесвате ли ме?“, и нейният плах, но напълно искрен отговор: „О, да!“

ГЛАВА XIX

Странно нещо е развитието на една страст. При умните хора и при артистичните натури чувството често започва с висока оценка на качествата на обекта, за да премине през много и много душевни колебания и съмнения. Егоистът, интелектуалният тип дава малко от себе си и изисква много. Въпреки това оня, който обича живота, мъж или жена, ако успее да установи хармонични отношения с такава натура, би получил много.