Гласът

Докато тъпчеше торти и мусове в устата си с прецизните движения на чревоугодник и се опитваше да извлече максимално удоволствие от храната, управителят сякаш не забелязваше съществуването на Ерлендур.

— Защо не си е тръгнал, след като си го уволнил?

— Трябваше да си тръгне в началото на този месец. Можех да го изгоня, ама не исках много да го притискам. А трябваше да го направя. Тогава тая глупост щеше да ми се размине.

Ерлендур продължи мълчаливо да гледа как управителят поглъща лакомо храната. После, може би заради шведската маса или заради мрачния му апартамент в блока, или заради това време на годината и полуфабрикатите, които го чакаха вкъщи, заради самотната Коледа — Ерлендур не знаеше защо, но въпросът изскочи някак си внезапно, преди да се усети.

— Стая? — възкликна управителят, сякаш не разбра за какво говореше Ерлендур.

— Не е нужно да е луксозна — поясни Ерлендур.

— Искаш да кажеш за теб ли?

— Самостоятелна стая — продължи Ерлендур. — Може и да няма телевизор.

— Всичко е заето. За съжаление!

Управителят се втренчи в Ерлендур. Изобщо не му се щеше някакъв полицай да му виси на главата ден и нощ.

— Шефът на рецепцията каза, че имало свободни стаи — най-безсрамно излъга Ерлендур. — Каза, че трябвало само да говоря с теб.

Управителят продължаваше да го гледа втренчено. После сведе очи към недовършения мус и бутна чинията настрана. Беше изгубил апетит.

В стаята беше студено. Ерлендур стоеше до прозореца и се взираше навън, но не виждаше друго, освен отражението си на тъмния фон на стъклото. От известно време не се бе гледал очи в очи с човека от отражението и забеляза, че той е започнал да остарява. Зад него и навсякъде наоколо внимателно падаха снежинки, все едно че небето се бе пропукало и прахът му се посипваше върху света.

В съзнанието му изскочи малка стихосбирка, която си бе купил преди известно време, няколко стихотворения от Хьолдерлин, преведени с рядко срещано майсторство. Остави ума си да пробяга напосоки по стиховете, докато се задържи на строфа, за която знаеше, че се отнася до мъжа от прозореца, с когото се гледаше в очите.

Стени се извисяват
безмълвни и студени, посред вихъра
проскърцват ветропоказатели.

4

Беше почти заспал, когато на вратата се почука леко и той чу някой да шепне името му.

Моментално позна кой е отвън. Отвори и видя дъщеря си, Ева Линд, която стоеше в коридора пред вратата му. Известно време се гледаха в очите, после тя му се усмихна и се шмугна покрай него в хотелската стая. Той затвори вратата. Дъщеря му седна до малкото бюро и извади пакет цигари.

— Мисля, че тук е забранено да се пуши — каза Ерлендур, който спазваше забраната за пушене.

— Да — кимна Ева Линд и извади една цигара от кутията. — Защо е толкова студено?

— Май парното е нещо повредено.

Ерлендур седна на края на леглото. Беше само по долни гащи, затова придърпа одеялото и го заметна върху раменете и главата си.

— Какво правиш? — попита Ева Линд.

— Студено ми е — отвърна Ерлендур.

— Имам предвид тук, в хотелската стая, защо не се прибереш вкъщи?

Тя дръпна дълбоко от цигарата, която изгоря почти на една трета, после издиша пушека от дробовете си, задимявайки цялата стая.

— Ами не знам. Нямах… — Ерлендур замълча.

— Повече желание да се прибираш вкъщи ли?

— Стори ми се, че така трябва. Днес беше убит човек тук в хотела, чу ли вече за това?

— Май беше някакъв Дядо Коледа? Бил е убит?

— Портиерът. Трябвало е да бъде Дядо Коледа на детското празненство в хотела днес. Ти как си?

— Отлично — каза Ева Линд.

— Все още ли работиш?

— Да.

Ерлендур я погледна. Изглеждаше по-добре. Беше си все така слаба, но торбичките под красивите й сини очи се бяха изгладили, лицето й не беше толкова изпито и скулесто както преди. Според него тя не се бе докосвала до наркотици, колко, скоро щяха да станат осем месеца. Не и след като изгуби бебето си и лежа в кома в болницата, между този свят и ада. След като я изписаха, се премести при него и живяха заедно половин година, после си намери постоянна работа, каквато не бе имала от две години. През последните месеци наемаше самостоятелна стая в центъра на града.

— Как ме откри? — попита Ерлендур.

— Не успях да се свържа с теб по мобилния и се обадих в офиса. Казаха ми, че си тук. Започнах да разпитвам за теб в хотела и разбрах, че си взел стая. Какво става? Защо не се прибираш вкъщи?

— Не знам всъщност какво правя — каза Ерлендур. — Коледата е много странно време.

— Да — рече Ева Линд.

Замълчаха.

— Нещо да си чувала за брат ти? — попита след малко Ерлендур.

— Синдри все още работи в провинцията — отвърна Ева Линд.

Цигарата изсъска, изгаряйки до филтъра. Пепелта падна на земята. Ева Линд се огледа за пепелник, но такъв нямаше и тя остави фаса изправен на бюрото, докато загасне от само себе си.

— Как е майка ти? — попита Ерлендур.

Бяха винаги все същите въпроси и обикновено — все същите отговори.

— Окей. Робува както винаги.

Ерлендур замълча. Ева Линд наблюдаваше синкавия дим от цигарата, който се виеше нагоре от бюрото.