Гласът

Бяха сами в излъсканата до блясък кухня. Полицаят не можеше да не му се възхити. Управителят ядеше бързо, но с голям финес и съвсем не лакомо. Движенията на ръцете му бяха съвършени. Всяка хапка пъхаше в устата си без каквото и да било суетене и с видимо удоволствие.

Беше по-спокоен сега, когато трупът бе откаран, а полицаите и репортерите, които се тълпяха известно време пред хотела, си бяха тръгнали. От полицията се разпоредиха вестникарите да не влизат вътре, защото сградата се смяташе за място на престъпление. Работата в хотела се върна в обичайното си русло. Малцина от чуждестранните гости бяха разбрали за трупа в мазето, макар и всички да забелязаха присъствието на полицаите и да питаха какво става. Управителят на хотела нареди на служителите си да споменават за възрастен човек и сърдечен удар.

— Знам какво си мислиш, смяташ, че съм свиня, нали? — каза управителят и престана да яде, за да може да си налее малко червено вино.

Докато отпиваше, кутрето му щръкна нагоре. Имаше размерите на малък колбас.

— Не, но разбирам защо искаш да управляваш хотел — отвърна Ерлендур, после внезапно изгуби търпение и рече грубо: — Убиваш се, знаеш това, нали?

— Тежа сто и осемдесет килограма — каза управителят. — Свинете, дето ги угояват, не стават много по-тежки от мен. Винаги съм бил дебел, никога не съм бил на диета. Никога не съм си и помислял да си променям стила на живот, както сега му казват. Добре ми е така. По-добре, отколкото на теб, струва ми се — добави той.

Ерлендур беше чувал да се говори, че дебелите хора били по-щастливи от мършавите. Той самият не вярваше в това.

— По-добре, отколкото на мен? — Ерлендур се усмихна вяло. — Ти пък откъде знаеш. Защо уволни портиера?

Управителят беше започнал отново да яде и мина известно време, докато остави приборите на масата. Ерлендур търпеливо почака. Видя, че управителят обмисля отговора си, чуди се как точно да го формулира, след като, тъй или иначе, Ерлендур вече бе разбрал за уволнението.

— Напоследък не ни върви много — каза накрая. — През лятото сме препълнени и напливът покрай Коледа и Нова година става все по-голям. Но има и време, когато е мъртвило, и тогава сме на загуба. Собствениците казаха, че трябва да орежем персонала. Да намалим работниците. Стори ми се ненужно да държим портиер на пълна заплата през цялата година.

— Но аз разбрах, че той е бил нещо много повече от прост портиер. Бил е и Дядо Коледа например. И момче за всичко. Баш-майстор. Поправял е различни неща. Бил е нещо като иконом.

Управителят отново се бе захванал да пълни с храна устата си и в разговора настъпи поредната пауза. Ерлендур се огледа. Полицаите разрешиха на служителите, чиято смяна бе свършила, да се приберат по домовете си, след като им записаха имената и адресите. Все още не бе ясно кой последен е говорил с убития, нито пък как бе протекъл сетният му ден. Никой не бе забелязал нещо особено около Дядо Коледа. Никой не бе видял някой да слиза долу в мазето, никой не знаеше дали човекът е имал посетители. Само неколцина знаеха, че той е живял там долу през цялото време, че малката стаичка е била домът му, ала и те като че ли въобще не се интересуваха от него. Няколко души казаха, че са го познавали, но по всичко личеше, че човекът не е имал приятели в хотела. А за такива извън хотела никой от персонала не знаеше.

„Истински Бьоси малкият от Берг“9, помисли си Ерлендур.

— Никой не е незаменим — каза управителят и изпъна колбасоподобното си кутре нагоре, докато отпиваше от червеното вино за пореден път. — Естествено, не е много весело да уволняваш хора, но не можем да си позволим да държим портиер целогодишно. Затова беше уволнен. Не заради нещо друго. Пък и неговото не беше кой знае какво портиерство. Обличаше униформата, когато пристигаха кинозвезди или чуждестранни държавни глави, и гонеше разни скитници, които се опитваха да влязат в хотела.

— Тежко ли го прие? Когато го уволнихте.

— Мисля, че прояви разбиране.

— Липсват ли някакви ножове от кухнята? — попита Ерлендур.

— Нямам представа. Губим ножове, вилици и чаши за десетки хиляди на година. Също кърпи и… Мислиш, че е бил убит с нож от хотела ли?

— Не знам.

Ерлендур гледаше как хотелиерът се храни.

— Той е работил тук повече от двайсет години и никой не го е познавал. Не ти ли се струва, че това е малко странно?

— Персоналът идва и си отива — отвърна управителят и сви рамене. — Естествено е да има текучество в този бизнес. Мисля, че хората са го познавали, но в крайна сметка кой кого познава истински? Не и аз. Аз не познавам добре никого тук.

— При цялото това текучество обаче ти си се застоял.

— Мене трудно могат да ме махнат от мястото ми.

— Защо каза, че сте искали да го изхвърлите?

— Това ли съм казал?

— Да.

— Просто така съм се изразил. Нищо особено не съм искал да кажа.

— Но вече си го бил уволнил и си смятал да го изхвърлиш — каза Ерлендур. — И ето че идва някой и го убива. Последните му дни не са били изпълнени с много радост.