Тъгувам днес за мойта младост(за възрастта на любовта,когато аз изпитвах сладост),но си отиде младостта.Дали пеша си тръгна тя,или на кон — е под въпрос.Съвсем внезапно отлетя,оставяйки ме гол и бос.
XXIII
Остави ме да чезна в мрака,от смисъл всякакъв лишен,като съвсем ненужна драка,израснала на чужд терен.Забравил своя дълг свещен,готов да ме натика в гроба,днес бяга ближният от мен,че нямам пукнат грош във джоба.
XXIV
От упреци не ме е страх:аз не наддадох на тегло,продажен приживе не бяхзаради някакво легло,на хора с мойто потеклоне се оказах в тежест много;а който не е вършил зло,не трябва да се съди строго.
XXV
Обичах — вярно е това! —и да обичам съм готов,но тъжен, с куркащи черва,щом стане дума за любов,съвсем отслабва моят зови тъй понятно днес това е:за сития е танцът нов,че гладна мечка не играе.
XXVI
Да бях прилежен ученик,несвил по кривата пътека,днес нямаше да съм длъжник,бих имал дом с постеля мека.Но колко му е на човека,не взел се овреме в ръце?!Сега е късно, тъй че некасе къса моето сърце!
XXVII
Мъдрецът, каза ми го той(и аз му следвах мисълта!):„Във свойта младост, сине мой,отдавай се на сладостта!“Но с туй не свърши мъдросттаочакваше ме друга фраза:че младостта е суета,мъдрецът също тъй ми каза.
XXVIII
Минават дни… Като при Йов15в платното нишката подскача.А щом с платното е готов,запалил стиска слама в здрача,започва да гори тъкачатуй, дето тук-таме стърчи…Не мога аз да се оплача —смъртта и мен ще заличи.
XXIX
Мъжете где са отпреди,които бяха в младосттапред всички със едни гърдии все със песен на уста?Отнесе някои смърттаи няма днес от тях следи —да им е райска участта,а Бог над живите да бди!
XXX
Успяха някои дорида станат важни царедворци,а други хляба без париго гледат само през прозорци,пък трети — гиздави монаси! —играят своите игри…Седяхме уж на общи маси,а днес иди ни разбери!
XXXI
На господарите ни кръстаот Господа е отреден —и без да си помръднат пръста,живеят те живот блажен.А за бедняци като менедно търпение остана…Докато други всеки денго прекаляват със прехрана
XXXII
Че пият вино, си личи,месото го ядат със сос,а за яйцата на очине го и правя на въпрос.Не са като зидаря прост,от помощ дето има нужда —самички вдигат тост след тости плюскат те без помощ чужда.
XXXIII
Изглежда, че разгорещенотбих от темата встрани —не ми е писано на менда бъда съдник в наши дниотносно чуждите злини…Да бди Исус Христос над наси нека да ме извини:написаното писах аз.
XXXIV
Ще спра. Шегата настрана.И даже давам дума мъжка.Защо да местя планина,когато може да се кръшка?Беднякът, дето охка, пъшка,като че ли му е горещо,говори често без задръжка.Или поне ви мисли нещо.
XXXV
Закърмен съм със неохота,наследник съм на нищетата —баща ми не видя в животаи опакото на парата;на дядо му Орас съдбатапреследва ни като прокоба —ще ни извади Бог душата,дордето ни натика в гроба.
XXXVI
Потърся ли за бедност лек,крещи душата ми: „Позор!Не се оплаквай, мой човек,и от богатия Жак Кьор16си по-добре — не, няма спор;макар облечен в шаяк груб,си жив, наместо да си тор:във гроб разкошен — жалък труп.“
XXXVII
Той беше важен господин,а днес не е дори боклук.Давид го казва в псалм един:изстина мястото му тук…Простете грешника неук,ако ви дава пак урок —оставям казаното тукна всеки срещнат теолог
XXXVIII
Дете не съм (добре го зная!)на ангел някакъв небесен.Баща ми свърза двата краяи днес лежи във гроба тесен.Ще се превърне всичко в плесен.И мойта майка ще умре.Синът й в този свят чудесенедва ли ще е по-добре.
XXXIX
Аз знам, че бедни и богати,и врагове по мироглед,и мъдреци, и психопати,велможи и слуги безчет,жени с късмет и без късмет,и с най-различна красотане ще пропуснат своя редв обятията на смъртта.
XL
Умират Парис и Елена —обречена е всяка плът.Човек се гърчи в пот студенаот страх, че ще му спре дъхът.Приключил с жизнения път,той си отива от земята —безпомощни са да го спратдетето, братът и сестрата.
XLI
Премахва хубавия тенсмъртта — променя ни изцяло:оклюмал нос и врат вдървен(добре, че няма огледало!).И теб ли, дивно женско тяло,познало всеки миг щастлив,те чака черно покривало?Не влиза никой в рая жив.