Грей

Най-сетне чувам стъпки в коридора и вдигам поглед, когато двете влизат.

— Готови ли сте? — питам и натискам дистанционното на айпода, за да намаля звука на арията.

— Да, господин Грей. Грижете се за нея. Тя е красиво и умно младо момиче.

Какво ѝ е казала Ана?

— Имам искреното намерение да правя точно това — отвръщам и стрелвам Ана с недоумение.

Тя пърха с мигли и няма представа. Добре. Значи не е казала нищо.

— Ще ви изпратя сметката — заявява доктор Грийн. — Приятен ден, а на теб, Ана, късмет. Ъгълчетата на очите ѝ се сбръчкват, когато се усмихва топло, докато си стискаме ръцете.

Тейлър я изпраща до асансьора и предвидливо затваря двойната врата към фоайето.

— Как мина? — питам аз, малко учуден от думите на доктор Грийн.

— Благодаря, добре. Каза, че трябва да се въздържам от всякакъв сексуален контакт през следващите четири седмици.

Какво, по дяволите, значи това? Зяпвам я шокиран.

Невинното изражение на Ана се преобразява в задоволство.

— Хвана се!

„Добре изиграно, госпожице Стийл!“

Присвивам очи и усмивката ѝ се стопява.

— Хванах се! — подсмивам се аз. Прегръщам я през кръста притискам я до себе си, тялото ми жадува за нея. — Вие сте непоправима, госпожице Стийл. — Прокарвам пръсти през косата ѝ и я целувам силно, питам се дали да не я изчукам на плота в кухнята, за да ѝ дам урок.

„Всяко нещо с времето си, Грей“.

— Трябва да ядеш. Не искам да ми припадаш после — прошепвам.

— Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми? — пита тя.

— И тази умна уста. — Целувам я отново и си мисля за онова, което предстои… Задълбочавам целувката и желанието втвърдява тялото ми. Желая тази жена. Преди да съм я изчукал на пода, я пускам. И двамата сме задъхани.

— Какво слушаме? — пита с дрезгав глас тя.

— Вила Лобос, Бразилска баяна. Хубаво е, нали?

— Да — отвръща тя и поглежда плота. Вадя салатата от хладилника и я питам дали харесва „Цезар“.

— Да, благодаря — усмихва се тя.

От хладилника за вино вадя шаблито и усещам, че тя ме наблюдава. Не знаех, че мога да съм чак такъв домашар.

— За какво си мислиш? — питам.

— Просто гледах начина, по който се движиш.

— И? — питам изненадано.

— Много си грациозен — отвръща тихо тя и бузите ѝ поаленяват.

— О, благодаря, госпожице Стийл. — Сядам до нея, несигурен как да отговоря на приятния комплимент. Никой досега не ме е наричал грациозен. — Шабли?

— Да.

— Вземи си салата. Кажи ми кой метод избра?

— Хапчета — отвръща тя.

— И няма да забравяш да ги вземаш всеки ден по едно и също време?

— Сигурна съм, че ще ми напомняш — отвръща тя с лек сарказъм, а аз се правя, че не съм забелязал.

„Трябваше да предпочетеш инжекция“.

— Ще си сложа червена точка в календара. Яж сега.

Тя лапва хапка, след това още една… и още една. Тя се храни!

— Значи да включа „Цезар“ с пиле в списъка на госпожа Джоунс? — питам аз.

— Мислех, че аз ще готвя.

— Точно така.

Тя приключва преди мен. Сигурно е била прегладняла.

— Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл?

— Да — отвръща тя и ме поглежда скромно изпод вежди.

Мамка му! Това е то!

Привличането.

— Наистина ли искаш да го направиш? — шепна и вътрешно я моля да каже да.

— Не съм подписала нищо.

— Знам. Но тези дни така или иначе нарушавам правилата.

— Ще ме биеш ли?

— Да, но няма да е с цел да те боли. Не искам да те наказвам точно сега. Ако ми беше паднала снощи, нещата щяха да са съвсем различни.

На лицето ѝ се изписва шокирано изражение.

О, миличка!

— Не позволявай на никого да те убеди в обратното, Анастейжа. Една от причините хората да харесват това, което правя, е, че ние сме устроени така. Обичаме или да причиняваме болка, или да получаваме болка. Съвсем просто е. Ти не обичаш нито едно от двете и вчера мислих доста за това.

Прегръщам я и я притискам към ерекцията си.

— И стигна ли до някакво заключение? — шепне тя.

— Не. А точно сега искам да те вържа и да те чукам до несвяст. Готова ли си за това?

Изражението ѝ помрачнява, става по-чувствено, измъчва я плътско любопитство.

— Да — отвръща тя и думата прозвучава като въздишка.

Слава богу!

— Добре, ела. — Водя я към горния етаж и влизаме в стаята с играчките. Моето безопасно място. Тук мога да правя с нея каквото пожелая. Затварям очи и за момент се наслаждавам на въодушевлението.

Бил ли съм някога досега толкова развълнуван?

Затварям вратата зад нас, пускам ръката ѝ и я разглеждам. Тя си поема дъх с разтворени устни, диша бързо и плитко. Ококорена е. Готова. Тръпне в очакване.

— Когато си в тази стая, си изцяло моя. И ще правиш това, което аз кажа. Разбираш ли?

Тя облизва бързо долната си устна и кима.

Браво на момичето!

— Свали си обувките.

Тя преглъща и започва да сваля сандалите на висок ток. Аз ги вземам и ги поставям спретнато до вратата.

— Добре. И не се колебай, когато получиш заповед. Сега ще обеля тази рокля от теб. Искам да го направя от няколко дни, ако не ме лъже паметта.

Млъквам, за да се уверя, че тя следва мисълта ми.