Грей

— Искам да се чувстваш добре в тялото си, Анастейжа. Имаш красиво тяло и аз обожавам да го гледам. Всъщност бих го гледал по цял ден и искам да не чувстваш срам и притеснение в това тяло или от голотата си. Разбираш ли ме?

— Да.

— Само да? — питам остро.

— Да, сър.

— Наистина ли ме възприемаш така? — „Не искам да се срамуваш, Ана“.

— Да, сър.

— Добре. Вдигни ръце над главата си.

Тя вдига бавно ръце. Аз сграбчвам подгъва и вдигам роклята нагоре, разкривам тялото ѝ сантиметър по сантиметър, за да го видя единствено аз. Когато остава без рокля, се отдръпвам, за да я видя цялата.

Крака, бедра, корем, дупе, цици, рамене, лице, уста… съвършена е. Сгъвам роклята и я слагам върху скрина за играчки. Повдигам ръка и я щипвам за брадичката.

— Хапеш устната си. И знаеш много добре какво ми причиняваш с това — карам ѝ се. — Обърни се.

Тя се подчинява и се обръща с лице към вратата. Разкопчавам сутиена ѝ, смъквам презрамките, а пръстите ми пробягват по кожата ѝ, усещам я как потръпва при всяко докосване. Свалям сутиена и го хвърлям върху роклята. Заставам съвсем близо, без да я докосвам, вслушвам се в забързаното ѝ дишане и усещам топлината, която излъчва кожата ѝ. Тя е развълнувана — и не е единствената. Събирам косата ѝ с две ръце, за да се разстеле по гърба. Истинска коприна при всеки мой допир. Навивам я на едната си ръка и дръпвам, главата ѝ се наклонява настрани и открива врата ѝ за устата ми.

Прокарвам носа си от ухото ѝ към рамото, след това отново, вдъхвам божественият ѝ аромат.

Мама му стара, мирише толкова хубаво!

— Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа. — Целувам я под ухото, точно над пулса.

Тя простенва.

— Тихо. Не искам нито звук.

Вадя от дънките ластика за коса, поемам гривата ѝ в ръце и я сплитам, наслаждавам се бавно на прехвърлянето на кичурите по красивия ѝ безупречен гръб. Умело връзвам края с ластика и дръпвам бързо, принуждавам я да отстъпи назад и да притисне тяло в моето.

— Харесвам косата ти сплетена така — прошепвам. После казвам строго: — Обърни се!

Тя изпълнява на мига.

— Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме?

— Да.

— Да какво?

— Да, сър.

— Добро момиче! — Учи бързо. Ръцете ѝ са отпуснати край тялото, тя не откъсва очи от моите. Чака. — Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. — Посочвам ъгъла на стаята до вратата. — Направи го сега.

Тя примигва два пъти, но преди да се наложи да повторя, се обръща и коленичи с лице към мен и стаята.

Давам ѝ разрешение да клекне на пети и тя се подчинява.

— Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. — „Искам да те видя, сладурче“. — Идеално. Гледай в пода.

„Не поглеждай нито мен, нито стаята. Можеш да седиш там и да се оставиш на въображението си, докато се питаш какво ще правя с теб“.

Приближавам се към нея и оставам доволен, че тя държи главата си наведена. Посягам, дръпвам плитката и очите ни се срещат.

— Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа?

— Да, сър.

— Добре. Стой тук и не мърдай.

Минавам покрай нея, отварям вратата и за момент се обръщам назад. Главата ѝ е наведена, очите са впити в пода.

Тази гледка е радост за очите ми. „Браво, моето момиче“.

Искам да затичам, но овладявам нетърпението си и тръгвам бавно към долния етаж и стаята си.

„Запази скапаното си достойнство, Грей“.

Събличам се в дрешника и вадя от чекмеджето любимите си дънки. Дънки „Дом“.

Намъквам ги и закопчавам всички копчета освен най-горното. От същото чекмедже вадя новия камшик и сив хавлиен халат. На излизане вземам няколко презерватива и ги пъхвам в джоба.

Така.

Време за шоу, Грей.

Когато се връщам, тя е в същата поза, с наведена глава, плитката виси на гърба ѝ, ръцете ѝ са отпуснати на коленете. Затварям вратата и закачвам халата на кукичка. Минавам покрай нея.

— Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани.

Тя става с наведена глава.

— Можеш да ме погледнеш.

Плахи сини очи се вдигат към мен.

— Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка. — Протягам моята и тя отпуска пръсти. Без да откъсвам очи от нейните, обръщам дланта нагоре и вадя иззад гърба си камшика за езда. Первам бързо дланта ѝ. Тя се стряска и свива ръка, мига изненадано към мен.

— Как беше? — питам.

Тя диша по-бързо, поглежда ме, а след това свежда поглед към дланта си.

— Отговори ми!

— Добре. — Свива вежди.

— Не се цупи — предупреждавам. — Болеше ли?

— Не.

— Няма да боли. Разбираш ли ме?

— Да — потвърждава тя с разтреперан глас.

— Обещавам — подчертавам и ѝ показвам камшика. Кафява пореста кожа. „Видя ли? Чувам и помня какво си казала“. Очите ѝ се вдигат към мен, тя не крие, че е учудена. Устните ми потръпват весело.

— Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл. Ела!

Водя я към средата на стаята, под металната решетка.

— Направена е така, че белезниците да се движат по нея.

Тя оглежда сложната система, след това се обръща към мен.