i f0e5b820dbf48648

могла да накара и Джак Изкормвача да изглежда като невинно момченце.

Непрекъснато бе ядосан на някого или на нещо. А тя бе красива, нежна и

любезна, царствена аристократка, ползваща се с привилегии.

О, точно различията между тях бяха отговорът, нали? Той бе

мъжкарят, който щеше да й донесе приятно разнообразие. Да й покаже

дивата страна на природата. Звярът, който щеше да я шокира и да я

изтръгне, за час или два, от прекрасното й съществувание. И макар да

изпитваше болка от това, да бъде сведен до истинската си същност, той

продължаваше да мисли, че тя е... прекрасна.

Някъде иззад него долетяха ударите на стенен часовник. Пет часът.

Предната врата на къщата се отвори със скърцане.

Бързо и безшумно Зи извади черния кинжал от ножницата на гърдите

си и се прилепи до стената. Наклони глава на една страна, за да вижда

фоайето.

Влезе Бъч и вдигна ръце над главата си.

- Аз съм, Зи.

Зейдист свали кинжала, после го прибра в ножницата. Бившият

детектив от отдел „Убийства" бе изключение в техния свят, единственият

човек, допуснат до вътрешния кръг на братството. Бъч беше съквартирант

на Ви, заедно с Рейдж тренираха във фитнес залата и споделяше интереса

на Фюри към дрехите. И по някакви негови лични причини, бе обсебен от

отвличането на Бела също като Зи, така че имаше нещо общо и с него.

- Какво има, ченге?

18

- Ще се прибираш ли вкъщи? - Въпросът прозвуча по-скоро като

предложение.

- Не веднага.

- Утрото наближава.

„Няма значение."

- Фюри ли те изпрати за мен?

- Не, сам реших да дойда. След като не се върна при нас на масата

след онова, което си правил с проститутката, реших, че може би ще те

намеря тук.

Зи кръстоса ръце пред гърдите си.

- Разтревожил си се, че може би съм убил жената?

- Не. Видях я, преди да тръгна. Беше се върнала на работа в клуба.

- Защо тогава си тук?

Бъч сведе поглед, сякаш се мъчеше да подреди думите в главата си.

Полюшваше тяло напред - назад на петите си, обути в скъпите меки

кожени обувки, които толкова много обичаше. След това разкопча

елегантното си черно кашмирено палто.

Аха... Значи просто носеше някакво съобщение.

- Изплюй камъчето, ченге.

Бившето ченге прокара палец по едната си вежда.

- Знаеш, че Тор разговаря със семейството на Бела, нали? И че

нейният брат е наистина дебела глава, както се казва. Е, той знае, че

някой идва тук. Разбира го от алармената инсталация. Получава сигнал

всеки път, когато бъде изключена или включена. И иска визитите да

престанат, Зи.

Зейдист оголи кучешките си зъби.

- Негов си проблем.

- Ще постави охрана.

- Защо това толкова много го интересува, но дяволите?

- Хайде сега, та това тук е къщата на сестра му.

„Кучи син."

- Искам да я купя.

- Това не е възможно, Зи. Тор каза, че семейството няма да я обяви за

продан скоро. Искат да я задържат.

Зи стисна зъби. За миг.

- Ченге, направи си услуга и изчезни оттук.

- Предпочитам да те откарам у дома. Ще стане светло всеки момент.

- Да, и точно някой човек трябва да ми обяснява това.

Бъч изруга.

- Добре, изпечи се тогава, щом искаш. Но повече не идвай тук.

Семейството й преживя достатъчно.

Веднага след като входната врага се затвори, Зи усети как тялото му

се стопли - сякаш някой го бе увил в електрическо одеяло и го бе

включил. По лицето и гърдите му изби пот, стомахът му се преобърна.

Вдигна ръце. Дланите му бяха влажни, а пръстите му леко трепереха.

„Психологическите признаци на стреса", помисли си.

Очевидно бе емоционална реакция, макар да бе проклет, ако знаеше

19

каква точно. Виждаше и долавяше само страничните симптоми. Вътре в

него нямаше нищо - никакво чувство, което би могъл да определи.

Огледа се и му се прииска да подпали къщата и да я изравни със

земята, за да не може никой да я има. По-добре така, отколкото да знае, че

никога вече няма да дойде тук.

Проблемът бе в това, че ако я подпалеше, бе все едно да нарани Бела.

Щом не можеше да остави куп пепел след себе си, щеше да вземе

нещо. Замисли се какво би могъл да носи и да се дематериализира, и

постави длан на тънката верижка, която стягаше врата му.

Огърлицата с инкрустираните малки диаманти бе нейна. Бе я открил

всред неразборията в нощта на отвличането й - на пода под масата в

кухнята. Бе почистил кръвта от нея и поправил счупената закопчалка. И

оттогава непрекъснато я носеше.