Избрана

— Да, чух, че се срещате — каза Лорън. Усмивката му беше странна — малко иронична и почти подигравателна. А след това посочи устната ми. — Имаш малко кръв там, Зоуи. Може би ще искаш да я избършеш. И честит рожден ден.

Лицето ми пламна. Господин Блейк се обърна и тръгна към онази част на училището, където бяха личните помещения на преподавателите.

— Не бях изпитвала нещо по-неудобно — промълвих аз, след като облизах кръвта по устните си и оправих пуловера си.

Ерик сви рамене и се ухили. Блъснах го в гърдите и после се наведох да взема книгата си и саксията с лавандула.

— Не знам защо мислиш, че е смешно — добавих и се отправих към общежитието.

Естествено, той ме последва.

— Само се целувахме, Зи.

— Ти ме целуваше, а аз смучех кръвта ти. — Погледнах го изкосо. — А, и онази незначителна подробност, че беше бръкнал под пуловера ми. Хубаво е да не я забравяш.

Ерик взе саксията с лавандулата от мен и хвана ръката ми.

— Няма да я забравя, Зи.

Нямах свободна ръка да го плесна, затова само го изгледах гневно.

— Беше много неудобно. Не мога да повярвам, че Лорън ни видя.

— Блейк всъщност не е истински преподавател.

— Неудобно беше — повторих аз. Исках лицето ми да се охлади и да смуча още от кръвта на Ерик, но нямаше да го спомена.

— На мен не ми беше неудобно — самодоволно заяви той. — Дори се радвам, че той ни видя.

— Радваш се? Откога публичното натискане те възбужда — Страхотно. Ерик беше извратено момче и аз го разбирах едва сега.

— Публичното натискане не е възбуждащо, но все пак се радвам, че Блейк ни видя. — Гласът му стана сериозен, а усмивката мрачна. — Не ми харесва как те гледа.

Стомахът ми се сви.

— Какво искаш да кажеш? Как ме гледа?

— Така, сякаш ти не си ученичка и той не е учител. Не си ли забелязала?

— Ерик, мисля, че си откачил — заявих аз и внимателно избегнах да отговоря на въпроса му. — Лорън не ме гледа по никакъв начин. — Сърцето ми силно блъскаше в гърдите, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите ми. Да, по дяволите, бях забелязала как ме гледа Лорън. И още как. Дори говорих със Стиви Рей по този въпрос. Ала след всичките събития напоследък и едномесечното отсъствие на Лорън, аз се бях убедила, че си въобразявам повечето от случилото се между нас.

— Наричаш го Лорън — подхвърли Ерик.

— Да, както ти каза, той всъщност не е истински преподавател.

— Аз не му викам Лорън.

— Ерик, той ми помогна да направя проучването си за новия правилник на „Дъщерите на мрака“. — Това беше по-скоро преувеличение, отколкото отявлена лъжа. Аз правех проучване, а Лорън беше там. Говорихме за проучването и после той докосна лицето ми. Без повече да мисля за това, побързах да продължа: — Попита ме за татуировките — добавих и наистина беше така. На светлината на пълната луна разголих гърба си, за да ги види… и докосне, и да вдъхновят поезията му. Тръснах глава да прогоня спомените и завърших: — Затова го познавам донякъде.

Ерик изсумтя.

Имах чувството, че в съзнанието ми се въртят група плъхове с големи мотоциклети, но запазих лековат и шеговит тон.

— Ерик, нима ревнуваш от Лорън?

— Не. — Той ме погледна, отмести очи и после пак се втренчи в мен. — Да. Е, добре, може би.

— Недей. Няма причина да ревнуваш. Между мен и него няма нищо. Заклевам се. — Бутнах го с рамо. Говорех сериозно. Изпитвах достатъчно силно напрежение, докато се опитвах да реша какво да правя с Обвързания към мен Хийт. Последното, което ми трябваше, беше тайна любовна авантюра с някой, който беше още по-недостижим и от бившето ми човешко гадже. (За жалост, обикновено получавам онова, от което най-малко се нуждая.)

— Чувствам, че нещо не е наред с него — отбеляза Ерик.

Бяхме спрели пред женското общежитие и докато още държах ръката му, аз се обърнах към него и невинно примигах.

— И с него ли си се натискал?

Ерик се намръщи:

— За това няма ни най-малка вероятност. — Той ме придърпа към себе си и ме прегърна. — Извинявай, че се раздразних заради Блейк. Знам, че между вас няма нищо. Глупав съм и ревнувам.

— Не си глупав и нямам нищо против да ме ревнуваш, поне малко.

— Знаеш, че съм луд по теб, Зи. — Ерик се наведе и гризна ухото ми. — Иска ми се да не беше толкова късно.

Потреперих.

— И на мен.

Видях, че небето просветлява, пък и бях капнала от умора. След рождения ми ден, мама, скапаняка и неживата ми най-добра приятелка аз се нуждаех да бъда сама, да помисля и да се наспя добре (в нашия случай — през деня). Всичко това обаче не ми попречи да се сгуша в обятията на Ерик. Той ме целуна по косите и ме притисна до себе си.

— Хей, реши ли кой ще представлява земята на Ритуала на пълнолунието?

— Още не — отвърнах аз. Ритуалът на пълнолунието беше след две нощи и избягвах да мисля за него. Трудно щях да намеря заместник на Стиви Рей. Мисълта, че тя е нежива и обитава вонящи улички и противни тунели в центъра на града, правеше замяната й потискаща. Да не говоря, че не беше и справедлива.

— Аз ще го направя. Само ми кажи.