Избрана

— Не съм свежа, а имам работа. — За щастие думите ми прекъснаха лекцията им. — Отивам в библиотеката да проуча ритуалите. — Това не беше лъжа. Те предположиха, че говоря за предстоящия Ритуал на пълнолунието, докато аз имах предвид ритуал, който да превърне горката нежива Стиви Рей в смъртна. — Докато съм там, искам вие да намерите Деймиън и Ерик и да им кажете, че ще се срещнем под дървото до оградата в… — Погледнах часовника си. — Сега е пет и половина. Би трябвало да приключа с проучването си към седем. Хайде да се съберем в седем и петнайсет. Добре — едновременно отговориха Близначките.

— Но защо ще се срещаме? — попита Ерин.

— Ерик ще представлява Земята утре — отвърнах аз и преглътнах буцата, която изведнъж заседна в гърлото ми. Близначките също се натъжиха. Очевидно никоя от нас не бе превъзмогнала смъртта на Стиви Рей. — Ерик мисли, че ще бъде добра идея да се поупражняваме в образуването на кръга, преди да изпълним ритуала, защото ние останалите имаме връзка с природните стихии, а той няма, и аз се съгласих.

— Да… звучи добре… — измънкаха Близначките.

— Стиви Рей не би искала да объркаме ритуала, защото ни липсва. Тя би казала: Направете го добре и внимавайте да не се изложите. — Имитирането на ужасния й провинциален акцент ги накара да се усмихнат.

— Ще бъдем там, Зи — обеща Шоуни.

— След това ще отидем да гледаме „Триста“ — предложих аз и този път те се ухилиха. И се погрижете свещите на природните стихии да бъдат там.

— Добре — рече Ерин.

— Благодаря ви.

— Хей, Зи — викна Шоуни, когато стигнах до вратата.

Спрях и се обърнах.

— Хубави ботуши — отбеляза Ерин.

Усмихнах се и повдигнах единия си крак. Бях с дънки, но ги бях навила до коленете и това означаваше, че всеки може ясно да види блестящите коледни елхички, които украсяваха ботушите. Бях си сложила и шала със снежния човек от Деймиън, мека кашмирена мечта. Две момичета, седнали на канапето до вратата, ахнаха одобрително, сякаш и те мислеха, че ботушите са прелестни. Видях как Близначките се спогледаха самодоволно. Очите им говореха: „Нали ти казах.“

— Благодаря. Близначките ми ги подариха за рождения ден — казах аз на висок глас, така че Шоуни и Ерин да ме чуят.

Двете ми изпратиха въздушни целувки и аз излязох.

Дъвчейки гранулирания десерт, аз се отправих към медийния център в главната сграда на училището. Колкото и да беше учудващо, имах добри предчувствия за Ритуала на пълнолунието. Разбира се, щеше да бъде странно, че Стиви Рей няма да представлява земята, но щях да бъда заобиколена от моите приятели. Все още си бяхме група, макар и е един по-малко.

Училището беше още по-безлюдно, отколкото през изминаващия месец, и за това имаше логично обяснение. Беше Коледа и въпреки че новаците трябваше да поддържат физически контакт с възрастните вампири, беше ни разрешено да отсъстваме от училище най-много един ден.

Както очаквах, в библиотеката нямаше никого. Не беше необходимо да се тревожа, че ще бъде заключена и алармата пусната като в обикновено училище. Вампирите, с техните психични и физически сили, не се нуждаеха от ключалки. Всъщност не бях сигурна как постъпваха, когато някой новак направеше нещо типично пубертетско и глупаво. Носеха се слухове, че вампирите изгонваха потърпевшия (хи-хи, „потърпевш“ е една от засуканите думи в речника на Деймиън) за различни периоди от време. Това означаваше, че хлапето може да се разболее или по-скоро да се удави в собствените си разпадащи се телесни тъкани и да умре.

Но най-добре беше да не ядосваш вампирите. Естествено, аз си бях спечелила враг в лицето на Висшата жрица в училище. Понякога ми беше хубаво да бъда такава, каквато съм, например когато Ерик ме целуваше или бях с приятелите си, но през повечето време чувствах огромно напрежение и безпокойство.

Започнах да преравям прашните стари книги в метафизичната секция на библиотеката (тази секция беше доста голяма в нашата библиотека). Работата вървеше бавно, защото реших да не използвам търсачката на компютърния каталог. Не ми трябваше да оставям електронна следа, която да крещи: „Зоуи Редбърд се опитва да намери информация за новаците, които умират, а Висшата жрица ги съживява и превръща в сатанински кръвопийци. Тя е зъл фанатик по контрола и има някакъв все още неизвестен грандиозен план.“ Не, дори аз знаех, че тази идея не е добра.

Седях там повече от час и започвах да се отчайвам от бавния като охлюв ход на търсенето. Искаше ми се да помоля Деймиън за помощ. Той не само че беше умен и четеше бързо, но и много го биваше в проучванията. Държах „Ритуали за лечение на тялото и духа“ и се опитвах да достигна стара книга с кожени корици, озаглавена „Битка със злото с магии и ритуали“, поставена на най-горната лавица, когато покрай мен се протегна силна ръка и с лекота я взе над главата ми. Обърнах се и едва не се блъснах в Лорън Блейк.

— „Битка със злото“, а? Интересен избор за четене.

Близостта му не успокои нервите ми.

— Познаваш ме — отвърнах аз, макар че не беше така. — Обичам да съм подготвена.

Той се намръщи озадачено.

— Нима очакваш атака на злото?